Когато едно дете в първи клас отвори книжка и се опита да „зумне“ илюстрацията, сигурно изглежда умилително. Но всъщност е тъжно

28-09-2026г.

Гост-автор

Когато едно дете в първи клас отвори книжка и се опита да „зумне“ илюстрацията, сигурно изглежда умилително.
Но всъщност е тъжно.
Това е просто сигнал.
Сигнал за трудността да останеш с една картина. Да гледаш. Да се съсредоточиш. Да наблюдаваш, без да има звук, движение и следваща картинка.
А какво се случва при големите ученици?
Големите, които почти не отварят книга.
Порасналите, които казват, че им е скучно в училище и не виждат смисъл в училището.
При тях всичко е телефон, социални мрежи.
После същите тези пораснали деца застават пред задачите от PISA и трябва да четат внимателно, да разбират текст, да правят връзки, да анализират, да решават проблеми.
Но мисленето не се включва с едно плъзгане на пръста.
Ученето е труд. Къртовски, ежедневен и индивидуален труд.
И затова може би трябва да спрем да се страхуваме от скуката.
Да не зареждаме телефоните сутрин, за да осигурим още една доза екран между два учебни часа.
Да дадем време на порасналите “деца” време за общуване.
За смях от нормалните ученически шеги.
Да си пишат бележки,
Рисуват по последните страници на тетрадките,
Погледнат през прозореца.
Да помълчат.
Да се отегчат.
Да няма какво да се случва.
Защото човек, който не може да остане пет минути без екран, трудно ще остане половин час с книга.
А човек, който не може да остане с книга, трудно ще остане с един труден въпрос.
После няма да ни трябва още един тест, за да разберем проблема.
Търсим друг отговор - защо днешните пораснали деца, които не умеят да скучаят, а очакваме от тях да умеят да мислят.