Павел Ваклинов: Обществото ни се нуждае от лечение

Ако човек реши да проследи това, което се случи у нас през последния месец, вероятността да изпита тежък епизод на екзистенциално гадене е приблизително сто процента. Не защото престъпността у нас е някаква нова и невиждана атракция, а защото характерът на тези жестокости вече прилича на диагноза, записана в картона на безнадеждно болен пациент. И не ми се иска да го казвам, но мисля, че това не е само от последният месец. Но нека да се спрем именно тук и сега, и да върнем лентата съвсем малко назад на този кървав маратон.

За последния месец черната хроника регистрира следното:

• Пребит до смърт с особена жестокост 37-годишен мъж от тийнейджъри.
• Убийство на две малки деца от баща им, последвано от неговото самоубийство след хазартни загуби.
• Умъртвено едногодишно дете от собствената му майка.
• Разчленяване на 17 годишен
• Младежи пребиват друг младеж, и го обгарят със запалка посред бял ден
• Поредни случаи на фатално домашно насилие над жени в “панелните квартали”.

Когато тези факти се подредят един до друг, те спират да бъдат просто изолирани криминални инциденти. Това са ясните симптоми на срината социална тъкан и на общество, което е развило опасен толеранс към бруталността.

Големият проблем обаче не е в самата статистика, а в това, че реакцията ни се изчерпва с цъкане с език, виртуални жалейки и чакане “държавата” да свърши нещо. А държавата отдавна прилича на разложен труп, който е буквално заебан(без никакво извинение) от своите роднини да гние в моргата. МВР прави акция, медиите вдигат шум за три дни, законите се козметизират, а на четвъртия ден излиза поредният насилник на свобода с пробация, защото видите ли дядо му някога е бил началник (примерно) на някой прокурор.

Ако искаме това общество да спре да функционира като морга на открито, лечението не може да разчита на козметични промени в законите. То изисква фундаментални стъпки като примерно- Нулева толерантност към „малката“ агресия: Насилието вирее в комфорта на чуждото безразличие. Всяка проява на тормоз на улицата, в училище или зад стената на съседа трябва да среща незабавна намеса, вместо подминаване с оглед на собствения комфорт. Пълна реформа на абдикиралото училище: Образователната система отдавна се е превърнала в бюрократична пералня на пари за поддръжка, където вместо да се изграждат личности, се отбива номерът с преподаване на сухи факти. Училището днес съществува в тотален страх от учениците и техните родители — то замете системния тормоз под килима, за да не си развали “репутацията”, и превърна учителите в безсилни администратори. Когато една система възпитава конформизъм и бягство от отговорност, тя произвежда не граждани, а диви индивиди без базисен морал.И да, вие учители, които си мълчите за едната заплатка, вие сте част от това. Мразете ме ако искате! Ограничаването на институционализираните пороци също не е малък проблем. Не е възможно изграждането на здрава морална система в среда, в която хазартните зародиши и заложните къщи са по-често срещани от културните средища, а бързото забогатяване през хазарт се рекламира от известни личности като единствен възможен успех. Много хора ще кажат: “Абе хазарта ли е най- големият проблем?” Ами айде, кажете ми мили мои, коя друга деградация е така агресивно рекламирана както хазарта?Май няма. А какво бихте казали за Връщане на пряката отговорност във възпитанието? Липсата на базисна емпатия и уважение към човешкия живот у младежите е директен резултат от абдикацията на семейството. Емпатията не се преподава в училище и не се изтегля от интернет — тя се изгражда у дома. И може би това е най- началният проблем…

Но кого лъжем въобще с тия правилни формули и „стъпки“ за спасение? Тридесет и шест години преход прекарахме в мразене. В ядене един друг. Докато се чудехме кой е по-виновен, кой е по-светъл и кой е по-тъмен, ние просто забравихме какво е да си човек. Изгубихме елементарната, битова човечност. 
И ето ни сега. Остана само чистата, умишлено безпросветно деградирала диващина. 
Истината е, че на никого не му пука за човека до него. Не ви пука, че пребиват някого под прозореца ви. Не ви пука, че съседът ви полудява. Пука ви само да не притесняват вашия собствен, малък, вмирисан от лайна конформизъм. Вие не искате решение, вие искате просто да не ви се разваля вечерята. Признайте си. 
Е, няма да стане. Насилието няма да ви подмине само защото се правите на слепи и глухи.
Ако днес не се събудите, ако не хванете собствените си побеснели деца и не ги научите на милост, - утре вие сте следващите. Не чакайте закони, не чакайте полиция, не чакайте чудо. Чудо за страхливци и апатични скотове няма.
Или започваме да бъдем хора един към друг – с милост, с грижа, с ярост срещу изродите, – или просто даваме ключовете от тази кочина на насилниците. Трети път няма. И ако изберете пак да мълчите – вървете по дяволите! Заслужили сте си всеки един удар и всяка създадена от запалка(!!!) рана !

Иначе си почивайте, и си пуснете поредното видео как се приготвя здравословно смути!

За автора:
Павел Ваклинов е композитор, диригент и поет роден през 1996 г. в град Пловдив.
През 2026 прави дебют на литературната сцена със стихосбирката си "Сънят на сомнамбула".
Публикува редовно есета -коментари в неговият блог на културни и поколенчески теми.

ОЩЕ ОТ АВТОРА: Всеобща национална реформа

Снимка: (Павел Ваклинов: Личен фотоархив 2025г.)