ОТКРИТ УРОК ЗА НЕЗАВИСИМОСТТА, БАРУТА И МАГАРЕТАТА

 Учителят записва темата на дъска и задава първия въпрос: 

„Ученици, каква е според вас връзката между независимостта и барута?“ 

Веднага ученичката от първия чин вдига ръка и отговаря: „Барутът се използва в различни видове оръжия, с които защитаваме нашата независимост от онези, които се готвят да  ни нападнат“. – „Правилно се ориентираш, Никол – забелязва учителят – но това е политическо заявление, а не отговор на исторически въпрос. За да бъда такъв, трябва да преформулираме въпроса така, че да ни ориентира към субекти и действия с историческо значение. 
Например: „Независимост“ за кого?; и за какво?“ Това е въпросът, за нас равностоен на онзи от литературната класика.

Така поставен, въпросът ни насочва към конкретните политически действия около обявяването на независимостта. 

На 10 септември  княжеския секретар Стефан Чапрашиков пише в рапорт до Фердинанд, който е в Австро-Унгария, че  обществото е узряло за  независимостта както никога преди. По това време Фердинанд вече се е договорил по въпроса с император Франц-Йосиф и външния министър граф Ерентал, оставало само да се уточнят подробностите. Това било направено по същото време – на 10 и 11 септември.
Но Фердинанд не се завръща веднага, а остава в Австро-Унгария. На 16 септември правителството взема решението да пристъпи към обявяване на независимостта. Избран е денят 20 септември. С шифрована телеграма министерския съвет моли царя да се завърне час по-скоро. Началникът на тайния му кабинет Добрович телеграфира, че е абсолютно нужно да се завърне в неделя, 20 септември, иначе всичко пропадало. В присъщия си лукав и безпардонен стил на общуване, Фердинанд Лисицата, както го нарича Стивън Констант,  отговаря: „Депешата ви ме туря в ужасни изтезания. Защото тя е в противоречие с вчерашната уговорка с Малинов. Пристигам неделя вечер.“ Няколко часа след тази телеграма той изпраща друга, в която твърди, че от два дена бил болен.
Цв. Тодорова – „Обявяване независимостта на България през 1908 г. и политиката на империалистическите сили.“, С. 1960 г.
Тези инсинуации и явни лъжи са нужни на Фердинанд, за да изпълни договорката с Франц-Йосиф и Ерентал – с обявяването на независимостта България да наруши Берлинския договор точно един ден преди да изтече 30-годишни срок за окупация на Босна и Херцеговина, за да може на другия ден Австро-Унгария да обяви  анексията й. 

Без да правим анализ на статута „царство“ и титлата „цар“ в историята на българската държавност,  само от текста на Манифеста се вижда, че не става дума за независимост на републиканска демокрация /“Ние, народът“/, а за независимост на княза от неговия сюзерен – султана /“Моят народ“, „Народа ми“, „Държавата ми“/. Последният израз е секуларизиран /модернизиран/ вариант на израза „Царството ми“ от грамотите .на Иван Асен II. Разликата е в това, че при конституционната монархия се провеждат избори за законодателна и изпълнителна власт. Но при условието, че титуляр на двете власти е монархът, /чл. 9, 11 и 12 на Конституцията/  на практика – както ще бъде показано нататък – България попада изцяло под властта на монарха.  
Ето ги тези части от „Манифеста…“, в който формата на власт, наричана „конституционна монархия“  манифестира самата себе си:
„Винаги миролюбив, Моят Народ днес копнее за своя културен и икономически напредък; в това направление нищо не бива да спъва България; нищо не треба да пречи за преуспяването ѝ. Такова е желанието на Народа Ми, такава е неговата воля - да бъде според както той иска…. 
  Фактически независима, държавата Ми се спъва в своя нормален и спокоен развой от едни узи, с формалното разкъсване на които ще се отстрани и настаналото охлаждение между България и Турция….. 

Въодушевен от това свето дело и за да отговоря на държавните нужди и народното желание, с благословението на Всевишния провъзгласявам съединената на 6 септемврий 1885 година България за независимо Българско Царство и заедно с народа си дълбоко вярвам, че този Ни акт ще намери одобрението на Великите Сили и съчувствието на целия просветен свят.“
След така обявената независимост, самопровъзгласилият се „цар“ /държавен глава на „царство“/  постепенно се ориентира към война за „освобождаването  на „брата-роб“, според тогавашната вестникарска реторика. Неговата роля в тази, вече „независима“ външна политика ще се определя не от действащата в този момент конституция, а от една поправка в нея – в чл. 17, който третира правомощията на Народното събрани при сключването на  междудържавни договори. Още през януари 1911 г. министър-председателят Александър Малинов внася законопроект за изменение на някои членове от Конституцията. В проектозакона, внесен от управляващата коалиция, чл. 17 е формулиран така: „Царят е представителна държавата във всичките й сношения с другите държави. От негово име правителството преговаря и сключва с другите държави всички договори, които се утвърждават от царя. Тия договори се съобщават от министрите на Народното събрание, щом интересите и сигурността на страната допущат това.“
Казано без нормативно-езикови извъртания, правителството предлага на Народното събрание да се откаже от свой основен прерогатив.
 Докладчик на комисията по чл. 17 е Атанас Буров. На въпроса как е уредена тази материя в Европа, той отговаря, че там е именно така, както се предлага в проектозакона.

Йорданка Гешева – „V ВНС. Функции и дейност. Исторически аспекти“. ИП кн.1 2/1992 г.
За приемането на поправката гласуват 323 депутати, против са само 64, /27 депутати отсъстват/. Така с огромното мнозинство на депутатски гласове цар Фердинанд става независим от българското Народно събрание.
Веднага след това започват преговорите за войната срещу Османската империя със Сърбия, след това и с Гърция. Важна роля в тях играят пълномощните министри в Рим и Париж Димитър Ризов и Димитър Станчов. Първият - македонският българин Димитър Ризов - е единственият народен представител, гласувал през 1887 г. против кандидатурата на Фердинанд за български княз. Сега е негово доверено лице. Неговата роля в изработването и подписването на договора със Сърбия е изключително. В книгата си „Балканската война“ ген. Иван Фичев го нарича „един от главните виновници за междусъюзническата война“.  

Но Главният виновник по силата на  вече поправената конституция и поради морално-психологическите особености на политическата класа, е държавният Глава. 

Както при сключването на договорите, така и при тяхното прилагане, той е диригентът, на който е подчинен държавния апарат., както показва, например, поверителния доклад на посланика на Великобритания  у нас Бакс-Айрънсайд за един личен разговор с Фердинанд.
„Ако трябвало да се бият срещу Австрия или Турция, България и Сърбия щели да действат като една държава. Той се надява скоро да се договорят и с Гърция; преговорите между двете страни вече били започнали и сега били в разгара си. Негово величество бил одобрил сръбските предложения относно военното споразумение. Цар Фердинанд заяви, че е много загрижен този договор да не стане достояние на Австрия, докато е жив настоящия император, но не мислел, че това ще бъде възможно. В никакъв случай обаче договорът не трябвало да бъде разгласяван преди посещението на Негово Величество във Виена и Берлин“.
 „Великите сили, Българи и Балканската война в секретните документи на британската дипломация 1910-1913 г.“, съст. Ф. Филипов, С.2018 г.
Плоските хитрини на царя се виждат с просто око: не искал да разбере императора на Австро-Унгария, но „не мислел, че това ще бъде възможно“; а договорът на трябвало да бъде разгласяван преди посещението му във Виена и Берлин!
И още един сигнал за ролята, която ще играе Фердинанд в Балканската война, много точно схваната от британския шарже д’афер в България Колвил Баркли, докладван на 18 септември 1912 г.: „От два независими източника дочух, че преди няколко дни цар Фердинанд е приел ген. Савов – стомболовисткия  министър на отбраната, който сега е обвинен в корупция, но който винаги е бил смятан за най-ефикасния офицер в българската армия и най-вероятния избор за главнокомандуващ в случай на война. Срещата му с цар Фердинанд е  много значима.“
Не може да се отрече прозорливостта на британския дипломат. В тази ситуация разумните аргументи на критически настроени партии и отделни политически личности са напълно заглушени - с два атентата – в Щип /ноември  1911/ и Кочани /юли 1912 г./ Идеята и решението да бъдат изпълнени тези „политически мероприятия“ са на друг македонски българин - Тодор Александров. Техниката на атентатите включва барут и магарета. Обречените на мъчителна смърт животни са натоварени с дисаги, в които е скрит взрив.  На 19 юли/1 август, в девет часа сутринта,  взривът избухва на пазара и той е залян от кръвта на разкъсани животни и хора. Разгневените мюсюлмани се нахвърлят върху българите с всички подръчни оръжия.  Клането продължава 7 часа, без властите да се намесят. Според ВМРО жертвите са 39 души, а ранените 220.
  След този атентат политическата атмосфера в столицата и в страната е нажежена до червено. В столицата се провеждат митинги, а трети македонски българин – полковникът в оставка Александър Протогеров, тръгва из страната да организира митинги за обявяване на война. Целта й, според договорения с посредничеството на Димитър Ризов и одобрен от царя договор със Сърбия, е подялба на Македония.
Никоя велика сила в този момент не желае такава война, най-малкото – Русия. Както тя, така и Антантата, гледат на Балканския съюз като на свой резерв в бъдещата война с антагонистичния военно-политически блок –  Централните сили. Както се вижда от вече казаното, за тази война най-много настоява България. А най-малко България би трябвало да води война за подялба на Македония. Разбира се, посочените тук личности не са България…
Ето един документ от поверителния доклад на посланика на Великобритания в Русия Хю О’Бърн до Едуард Грей  от 8 юли 1912 г., който много точно представя отношението на Русия към готвената война.
„През април мосю Сазонов казал на българите, че трябва да имат търпение. Те били млад народ и бъдещето на Балканите очевидно било тяхно. Те не трябвало да  провалят нещата с прибързаност; той им посочил, че ако вземат оръжията и се присъединят към Италия срещу Турция, може да се намерят в ситуация, в която Италия се помирява с Турция и изоставя България. Във всеки случай, Сазонов заявил на българите, че ако тръгнат да воюват, Русия няма да ги подкрепи.“
 / „Великите сили, , Българи и Балканската война  в секретните документи на британската дипломация 1910-1913 г.“, съст. Ф. Филипов, С.2018 г./
Царят обаче не пита „Народа си“ какво иска или не иска – по силата на поправката в чл.17 и по своя манталитет той прави каквото си е наумил и е съгласувал с „модерна Европа“, тоест, с Австро-Унгария и Германия. Текстът по-надолу е от донесение на руският военен аташе в България генерал-майор Романовски от 29 август 1916 г. 

„Дейността на Фердинанд беше подкрепена от Австрия и Германия, които субсидираха целия български печат в голям мащаб. С разрешение на Фердинанд в армията беше сформирана специална офицерска военна лига, която уж си постави за цел да възроди военната мощ на България, но всъщност енергично се занимаваше с антируска пропаганда и се застъпваше за тясно сближаване с Австрия и Турция. Едно от задълженията на членовете на тази лига беше да следят настроението на офицерите като цяло и да се борят с онези от тях, които останаха верни на идеята за сближаване с Русия. … Беше изключително трудно да се боря с антируската пропаганда, особено след като нашите поддръжници сред политическите партии бяха слабохарактерни и нерешителни хора. Затова не е изненадващо, че Фердинанд успя да обяви мобилизация срещу Сърбия през 1915 г., а след това и да свърже съдбата на България с австро-германците, без да срещне сериозен протест от страна на народа. Цялата дейност на Фердинанд се характеризира най-добре със собствените му думи, казани на нашия бивш пратеник в България, действителния държавен съветник Савински, преди последния да замине от София след разрива ни с България: „Дори да не съм в България, ще е нужно много време, за да се построи мост през пропастта, която се е образувала между Русия и България.“ 
https://www.vostlit.info/Texts/Dokumenty/Bulgarien/XX/1900-1920/Romanovskij_G_D/text1.htm

Днес някои български историци интерпретират „независимостта“ съобразно присъщия, дълбоко вкоренен у т.нар. „политически елити“ навик да клатят феса според интереса в най-грубия, материален смисъл, заради което Гоце Делчев ги нарича „политически хамелеони“. 

Конкретно, приписват на подбрани от тях атомарни „факти“ значения, продиктувани от геополитическата конюнктура, със съответната реторика. 

В актуалния геополитически контекст тези историци интерпретират „независимостта“, /както и Съединението/ от „татарска“ гледна точка, като че са поданици на татарското Кримско ханство от първата половина на XVIII в. - изцяло игнорират историческата ни православно-славянска идентичност и представят усилията на Русия да изгради политическа солидарност на тази основа като „контрол“ от страна на „чужда сила“. 

От тази „татарска“ гледна точка излиза, че съюзяването на България с петвековния ни ислямски поробител срещу Русия в Първата световна война е политически проява на „просветеност“ и „модерност“. Но това е израз на културно-идентичностна шизофрения и следствие на самолишаването от суверенитет през предходните години, както бе показано. В края на тази война България подписва капитулация в последните дни на септември –  на 29-ти. Можем, значи, да обединим двете дати в една и да честваме Ден на независимостта на цар Фердинанд и последиците от нея. 
И тук, уважаеми ученици, в съзнанието ми се появява една асоциация, която не е звукописна, каквато изглежда на пръв поглед, а съдържателна. Става дума за връзката между барута и магаретата.
През 2011 г., след изборите за президент, Бойко Борисов заяви, че и магаре да били вързали ГЕРБ в тази ситуация, и то щяло да бъде избрано. Как е възприел тава изказване Росен Плевнелеиев, не знам. Но Росен по-късно се прояви като най-активния  лобист за завод на „Фолксваген“ в България. Отиде и до Германия,  но в края на краищата „Фолксваген“ избраха Турция, а след време се отказаха от този проект. Това беше всъщност „партньорска“ оценка за научно-технологичния ни капацитет. Но Борисов нямаше да е Бойко, ако се беше отказал. Избра друг Росен – Желязков и го натовари със задачата да построи завод за барут. Преди да чуем неговия доклад, президентът Румен Радев се похвали,  че той договорил с Райнметал завода като „подарък за правителството“, което подсказва, че в една щафета бягат и „росни“ и „румени“, само че на различни постове. 
И така, ще строим завод – „модерен“ завод за барут. Въобще „модерния“ ни политически живот се е въртял все около барута. Даже са наричали нашия полуостров „барутният погреб на Европа“ – същите тия, които са кроили границите ни и са ни давали заеми, за да купуваме техните оръжия и да се бием заради техните интереси. И така се е преплитало в историята ни човешкото и животинското: царе, президенти, министър-председатели, министри и магарета, натоварени с барут; магарета, които могат да станат президенти, ако Бойко Борисов ги номинира; и  тагаревци, които служат на старите европейски магаретари така, както магаретата са послужили на Тодор Александров и Александър Протогеров,  за да тласнат България към война за подялба на „братята-роби“ и първата национална катастрофа. Поредната катастрофа, която се задава на хоризонта, ще бъде и последната за историческа България, след нея няма да има вече кой да катастрофира. Няма да има нужда, следователно, от български историци, наличните ще трябва да садят картофи.
- Разбрахте ли, ученици? - пита учителят, който, унесен в своя разказ така и не е забелязал, че почти всички ученици, забили носове в телефончетата, въобще не са го слушали. 
   А след няколко дена директорката го предупреждава за оплакване от страна на родителите: говорел на много високо ниво и учениците не го разбирали.

***

 Очаквайте: следващия текст на историка Александър Кертин, специално за Lentata.com