Актуално
Влизам с песа в банята и му мия лапите със сапун. Жена ми скача с един моп и с белина минава коридора. По едно време дочувам сподавен вик. Вик на отчаяние, притеснение и ужас.
"Идиотавирус"

Емил Йотовски | 17/03/2020

Подкрепи свободното слово

Подкрепете независимата журналистика. Свободата има нужда от съмишленици.

Връщам се с кучето от разходка:

- Ака и два пъти пика, – щастливо викам от коридора. – Не срещнах никой.

Влизам с песа в банята и му мия лапите със сапун. Жена ми скача с един моп и с белина, минава коридора. По едно време дочувам сподавен вик. Вик на отчаяние, притеснение и ужас.

- Какво стана? – изскачам от банята.
- Кучето, – заеква жена ми и ми сочи домашния ни любимец - Кучето пръдна!
- И какво?
- Как какво? Ти малоумен ли си? Дете нямаш ли?
- Добре де, какво? – Продължавам да не разбирам, но една петкилограмова оловна топка започна да се събира в гърлото ми.
- Кучето пръдна! – Повтаря жена ми. – Край! Вече не сме в безопасност.
- Защо? – опитвам се да я успокоя.
- Защото е дишало въздуха навън и сега пръдна. Вдишало е вируси. И сега ни ги стовари всички накуп. Тоест внесло е вирусите отвън - вътре.

Тичам до банята и взимам спрея със спирт. Изпаднал в паническо умопомрачение, вдигам опашката на кучето и го пръскам по дупето със спрея. То, милото, ме гледа невярващо, но не се съпротивлява. Много добро куче. Лабрадорче. Душичка.

- Готово! Дезинфекцирах го. – обявявам делово – Ще живеем!
- Друг път е готово. – жена ми е почти отчаяна и бясна. Не почти. Отчаяна и бясна е. Сочи песа и все едно е делфийска жрица обявява - Сега гледай какво ще направи.

Кучето все едно само това чака. Свива се на кравай и започва да си ближе задника. Явно от спирта му щипе.

- Видя ли? – с прокобен глас обявява моята жрица – Сега вече сме чао. Влизаме в затворен цикъл. Отзад, отпред, отзад, отпред, докато вируса не ни види сметката.

- Да, но аз го напръсках със спирт. – опитвам се да проконтролирам семейната криза - Вече е безопасно. Може и да е гнусно, но е безопасно.

- Ти не разбираш. Вирусите се закачат с едни много малки кукички. И така остават, закачени вътре, и само един господ знае кога ще решат да се откачат. Ти фейсбук нямаш ли? Не четеш ли статии?

- Е?
- Ами логично е, че понякога кукичките се откачат и вирусите се отлющват и излизат навън. Вирусите не стоят отвън на това, - жена ми сочи задника на кучето – а седят в червото и периодично излизат. Това е непрекъснат процес. Нарича се…

- Добре де, не се безпокой, – прекъсвам я аз - Можем да му дадем да пие спирт.

- На кого?
- На кучето, разбира се.
- Няма да иска.

За да съм сигурен му сипвам в паничката малко спирт. Кучето не ще да я пие и ме гледа въпросително.

- Не ще! – констатирам като се опитвам да влея малко твърдост в гласа си. - Какво да правим?

Жена ми е сложила латексови ръкавици и ми подава току-що отворена еднолитрова бутилка с ракия. Поемам бутилката и пия. Връщам и я да пие и тя.

Кучето пърди втори път. Жена ми ме прегръща и се разридава. Аз с насълзени очи гледам вляво, където сме складирали четирите огромни стека с тоалетната хартия. Гледам това богатство и си мисля:

„На кого ще я оставим? Може би трябваше да напишем завещание?“

Кучето пърди трети път. Правим се, че не сме го чули. Пием по още една глътка от ракията. Часът е седем и половина сутринта. С омекнали крака отивам да правя справка дали човек може да завещае нещо, чрез онлайн нотариус.

 

 

 

 

 



 

 

 



 



Други статии от този автор



Коментари