КЛАСИКА
"Cabo de Rocca - най-западната точка на Европа" е текст на Мартин Карбовски, част от книгата му "Черните пътища на Европа".
Cabo de Rocca - най-западната точка на Европа

Мартин Карбовски | 03/08/2020

Подкрепи свободното слово

Подкрепете независимата журналистика. Свободата има нужда от съмишленици.

В Европа има хубави неща, които не ми харесват. Нека така да го дефинираме. Нямам нищо против щастието на хората в емиграция, но ако сложим ръка на сърцето, ще си признаем, че хората емигрират, за да живеят по добре - с по-голям хладил­ник, с по-хубава кола и с по-прелестна от прелестта на бита къща. В края на краищата винаги става дума за удобство на задника ти.

Всъщност - ако съм честен, бих помолил - поне да не ми го­ворите как оставате в душата си българи, докато ядете чоризо.

Иначе Харизанови са симпатични и меки хора. На пикника, на който стана нашата разговорка, наистина имаше българска трапеза. Малки деца щъкаха наоколо и крещяха непонятно на родния си вашкодагамски език. Правеше впечатление, че бъл­гарите в емиграция се опитват около маса да си организират една малка Българийка, Включително и с мазните кюфтета и със суджуците, и с лютеницата. Накладоха огън българите, на­правиха португалски големи пържоли и ядохме до насита. След мъничко гроздова българска ракия в жегата ми направи впечат­ление, че вадят телефоните си и пускат яка чалга. Замилили са се, умилили са се. Трябва да си призная, че чалгата звучи много български, когато си гастарбайтер и когато си в емиграция. Га­дна е, ама е българска някак, макар че е турска и циганска.

“Ние сме номер едно”, пее от един тънък телефон дебелата певица Ивана. Това е най-тъпата песен в Космоса. Ние просто не сме номер едно.

Пикникът беше на около километър от най-западната точка на континента държава. Носът се наричаше Cabo de Rocca, a плажната ивица след една рехава горичка беше по-широка от километър. След като се наядохме, напук на всички правила ние отидохме да се топнем в океана, където направихме щаст­ливи снимки на едни щастливи хора, били те българи, или пор­тугалци, няма значение вече като разбрахте. Запомних обаче един уникален разговор от десетина думи с един страшно пиян руснак, който също беше на пикник в рехавата гора на плажа. С него проведохме знакова комуникация, звучаща като идва­ща от Слънцето или най-малкото звучаща като пароли, които си обменят непознати съмишленици. След като руснакът не ме остави на мира и ме накара да изпия една пълна чаша червено вино с лед на екс (това, което пиеше той от една огромна дама­джана), руснакът ме попита ето това:

- Откуда восходит солнце? - пита руснакът.

- Всегда оно восходит с востока - отговарям аз на прекрасен руски и очаквам залп от възхвала на Изтока и вечната Русь.

А руснакът казва: А для меня сегодня оно пришло из севе­ра. Что случилос не знаю.

Сякаш обменихме наистина някаква парола. Понякога слън­цето за някои хора идва от север. Получаваш топлина от най- неочаквана посока. Наистина знаков разговор, от който едва се отървах, но ще помня винаги заедно със спомена за най-щаст­ливите емигранти, които някога съм срещал.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 



 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 



 



Други статии от този автор



Коментари