С. Селория, обл. Сантандер (Исп)

С. Селория, обл. Сантандер (Исп)

Население - 42 345 000

Испания е на запад. Колкото по на запад отиваш, толкова по-ясни стават нещата - стават по-удобни, симпатични и усмихнати - стават за живеене. Става слънчево. Чува се звук. Звукът на живеенето. Има една особена лекота на съзнанието. Има една магия в запада, която подпомага живота. Това не е просто теория. Примерно законите на Мърфи действат съвсем различно на Запад и на Изток. Още при първото си влизане в Австрия като младеж на 20 години съм отбелязал в дневни­ците си - ако на Изток една врата може да бъде блъсната от вятъра, то тя винаги бива блъскана от вятъра. Затворена с тря­сък, от който падат бравата или стъклата. На запад е друго - една врата се засилва от вятъра да се блъсне, но в един момент инерцията се стопява, скърцането е едва доловимо шумолене и вратата се хлопва, сякаш някой предпазливо я е притворил - за да не се строши. Струва ти се, че вятърът е различен на Изток и на Запад. Стихиите сякаш са по-жестоки и истин­ски на Изток (особено на Балканите). Разбира се, тази магия при една проверка няма да издържи. Оказва се, че вратата на Запад (или в Австрия) има механизъм, който я предпазва от блъскане. Толкова е просто. На Запад някой обръща внимание на детайлите, чисти дявола от тях. На Изток - знаете как е. Може и така, може и всякак. А дяволът е в детайлите и прави света на изток по-истински. По-истински, но и по-безчовечен, но и по-неудобен.

В Испания може да чуеш този звук на живеене, характерен за слънчевия европейски Запад. Това е звукът на камиона за риба на стареца Хуан Мария. Звукът е като ненатрапчиво свистене, нещо като запушена свирка на локомотив, нещо като ин­фрачервен звук, който чуват само домакините. Защото е сутрин и защото не бива да смущаваме съвършенството на слънчевия европейски запад. Селото Селория е пълно с цветни дворо­ве, ниски огради, малко магазинчета и малък залив с огромен плаж, който морето напъпля по време на големия прилив, а по­сле изоставя при отлива. Повече от 50 метра прилив на океана осигурява разкошен плаж със закъснели да се приберат надълбокото вкъщи охлювчета. Цялото село е асфалтирано с идеална маркировка - бяла и жълта. Пиша това заради нашето търсене на черен път. Сигурно го е имало - но не и в правите улици на селото - идеално осветени, така щото нашият екип изгуби доста нощно време от съня си, за да снима красивите улични лампи, събиращи букет от насекоми и изглеждащи като малки планети с метеоритни пояси около тях.

На сутринта чухме този звук. Звукът от камиона за риба на Хуан Мария. Беше спрял в центъра на селото и въпреки часа за закуска на задницата му се тълпаха десетина истински ис­пански домакини, които ни обясниха, че риба никога не трябва да се купува от магазин за риба, а само от сергии и камиони. Защото замразяваната риба не струвала нищо.

Имайки предвид, че идваме от страна на Балканите, където мерлузата и скумрията бяха почти единствените риби доскоро - си спомних в близкото минало как продавачът на риба обяс­нява на майка ми, че рибата е прясна и я троши на парчета от едни ледени калъпи, големи колкото щайга, в които рибата е добила формата на щайгата. Това, което божественият дизайн е избегнал във формата на рибите - да няма ръб това животно, се получаваше прекрасно при социалистическото замразяване - купуваш си квадратна риба скумрия, чакаш я да се размрази и после я готвиш. Кубчета риба. Вкусът също бе леко квадратен въпреки усилията на нашите майки и баби. Или споменът от казармата и училището - в петък задължително да има риба в менюто. Каква прелест е животът на Изток - западните хора не знаят.

Още от дете имам подозрения, че рибата е най-вкусното нещо на света, което на мен ми се предлага по най-ужасния и неуважителен начин. Без глава, без опашки и перки, смачкана при превоза в леда на една епоха, която не ставаше за нищо ос­вен за замразяване на живота. Рибата на моя живот всъщност е цацата. Цацата с бирата, в която винаги си сигурен, че плува нещо, което е полезно за фантазията на всеки писател.

Наистина вярвам, че нациите, които ядат много риба и битуват до океан, са велики нации. Докато нация, която никога не е строяла кораби и думата “остров" произлиза от нещо остро в морето - (това е моята нация) - на нея й остава да възпява Бал­кана си. Сигурно защото морето я плаши с думата “път”.

Та Хуан Мария беше на около 75 години и предлагаше око­ло 20 вида току-що уловена риба. Беше пуснал задния капак на камиона си, импровизирайки по този начин истинска сергия, откъдето мирише на море. Продаваше и морски охлюви и някакви морски треви, които испанките купуваха за подправка. Хигиената - учудващо в този камион магазин беше на изклю­чително ниво, а реално се състоеше от две кофи морска вода. Търговията вървеше активно. Хуан Мария поздравяваше с повдигане на шапката си поредната госпожа и я питаше от коя риба ще вземе. За съжаление ние не можем и днес да назовем имената на толкова вида риба и мекотели - имаше едни червени риби, сигурно барбуни, имаше змиорки и големоглави черни риби, имаше октоподи и калмари, които старецът удряше силно в голямата си дървена дъска за транжиране. Единствената риба, която разпознахме, беше един торс от сигурно двуметрова риба тон, от който старецът усърдно режеше котлети.

Имаше поезия в действията на този продавач - Хуан Мария взимаше рибата, слагаше я на везните си почти жива и я ме­реше. След като му я платяха, той учтиво питаше как ще бъде приготвена рибата и съответно подготвяше своята операционна - чистеше от люспите, изкормяше сръчно рибешката вътреш­ност, махаше с един малък сатър бодливите перки и ако трябва махаше главата и кожата на красивите рибки, за които явно беше чест да станат един испански обяд. В ръцете му, които режеха фината рибешка плът, имаше много любов към живота.

Накрая Хуан Мария изплакваше готова за готвене риба в кофа­та с по-чистата морска вода, измиваше ръцете си в кофата с по- мръсна морска вода и увиваше рибата в твърда кафява хартия.

Има нещо, което сигурно ще ви прозвучи глупаво - западни­ят свят е възпитал в себе си табиет (колко глупава турска дума) или фасон (още по-глупава френска дума), за да демонстрира любовта към живота. У нас сякаш небрежността към живота, липсата на фасон всъщност, струва ми се често отглежда една особена почит към смъртта. Ние на изток обичаме смъртта. Мога да го обясня по следния необясним начин - това е като коленето на прасе и като лова на риба. В коленето на прасе има едно отчаяние - да убиеш свой почти себеподобен бозайник, за да оцелееш през зимата. Става мъчително и съпротивително - неслучайно ние се извиняваме на прасето и го “покръстваме” с кръст и сол. Това е, защото се чувстваме виновни в оцеляването си. Докато в лова на рибата има някакво посвещаване - сякаш рибата сама се закача на мрежата си, за да те утоли.

Различни светове, различни агонии.

{BANNER_ID-4}

{BANNER_ID-3}