Симеон II: Само с анатемосване на Русия няма да стане, светът не може да рискува нова голяма война

С думите, че няма да даде и един квадратен метър земя, президентът Зеленски сякаш не желае решение

- Ваше Величество, тази година се изпълват точно 30 г. от завръщането ви в България след половинвековно изгнание. Когато се връщате назад в спомените си към онзи паметен момент, какво се е запечатало в съзнанието ви - посрещането, лицата на хората по улиците, нечии думи или самото чувство, че сте у дома?

- Наистина, толкова много емоции, но преди всичко беше изненадата. Далеч не очаквах такова посрещане. И най-впечатляващо беше, когато се качихме горе на балкона на общината, откъдето можех да видя това множество, което се бе събрало. Това беше такъв момент!

- Вие и като дете имате една символна снимка от един друг балкон - този на двореца, където сте с баща ви, цар Борис III...

- Да, това беше за Крайовската спогодба през 1940 г.

- Също такъв особено емоционален исторически момент заради връщането на Южна Добруджа в пределите на България. И затова, когато ви гледаха на балкона много години по-късно, през 1996 г., хората виждаха във вас този цар, за когото се разправяха приказки, виждаха отново съединена скъсаната нишка на времето, надежда за бъдещето... А вие как разбирахте техните очаквания?

- В такъв момент човек, разбира се, не го мисли по този начин. Но с годините, когато връщам поглед назад, имам впечатлението, че мнозина са виждали нещо точно както го казахте - царя от приказките, който връща монархията, демокрацията, царството на справедливостта. И мисля, че оттам трябва да е имало вече в политическата класа създадени свръхочаквания, а също и сред хората на улицата, които мислеха, че ей така, като с магическа пръчка, всичко ще се промени.

И след това дойде и огромното разочарование, защото не стана точно така, нали, според мечтите. И колко пъти след това съм срещал хора, които са ми казвали: "Ама вие нали обещахте". Какво? Мнозина си представяха различни неща, които ми приписваха. И в това желание се видя голямата колизия между мечтите и действителността.

- Кое беше по-трудно - да се завърнете в България или да бъдете разбран в България?

- Само вземете предвид факта, че повече от половин живот съм бил в изгнание. И изведнъж... Да се завърна! Аз лично не мислех и не предполагах, че дори децата ми ще могат да видят и да стъпят в една свободна България. Камо ли аз самият. Така че това си бе чудо, за което съм, разбира се, безкрайно благодарен. И за толерантността на сънародниците, и на Господа за това, че доживях да се върна.

- И не само че можахте да се завърнете в родината, но 5 години по-късно, през 2001 г., получихте огромно политическо доверие. Сега, точно четвърт век по-късно, каква е равносметката ви за властта?

- Властта е огромна отговорност и задължение. Разбира се, според начина, по който човек я приема. Денонощно да си нащрек и да имаш усещането, че отговаряш за всичко. Пък аз тогава идвах от частния сектор, където има съвършено други нагласи. Нямах никакъв опит с държавната администрация и това бе допълнителна трудност. Но имах наистина изключително успешен екип. А и времето тогава беше друго, ако вземем историческия момент. Въобще беше съчетание от много неща, а не някакви си гениални качества от моя страна.

- Вие сте били държавен глава по наследство и премиер по избор. И като такъв нека ви попитам дни преди президентските избори: какво трябва да търсим в претендента, на когото ще гласуваме доверие и когото ще изберем да представлява държавата?

- Именно това е - този човек представлява държавата. Значи би трябвало да има обединителна роля. Да може да успокоява, а същевременно да може да води диалог с повечето хора, да изслушва, да се консултира. Да бъде мегаомбудсман, така да се каже. Това са все важни характеристики за държавния глава. Защото тъкмо като се гледа нагоре, това е най-висшата институция в страната. Много важно е какъв пример дава този, който заема поста. Трябва да има спокойствие и да го вдъхва на хората. Разбира се, не може да се сравни с кралския манталитет, защото тук сме в режим на избори през определен брой години, докато кралят може да мисли с 25 г. напред, за следващото поколение. Друго измерение има, но президентът също играе тази обединяваща роля за нацията, без да има изключителните правомощия на монарха.

- Президентът обаче, за разлика от монарха, е човек, който, за да бъде избран от хората, трябва да мине през политическа битка. С всички нейни неудобства, защото едни избиратели го харесват, други - не. Как след такава политическа битка, след като е спечелил изборите, държавният глава може да обедини нацията и да представлява и негласувалите за него?

- Трудно е, защото винаги има хора, които не те харесват и не забравят това, та винаги ще припомнят откъде си тръгнал, откъде произхождаш и т.н. Затова мисля, че единственият начин е, както в онази библейска фраза се казва: "По делата". Единствено начинът, по който изпълняваш тази висша функция, може да ти спечели уважението или възхищението на повечето сънародници.

- Какво мислите за българската политика въобще?

- Много наблюдавам и много се тревожа вътрешно. Не казвам тревога в смисъл на паника, но може би е защото съм на такава възраст вече. Много време се загуби през последните пет години. С всички тези правителства, които се смениха, никой не се смяташе за сигурен на поста си, затова и не можеше да започне нищо съществено, защото не знаеше дали ще изкара шест месеца, или година.

Там загубихме много време, а и още повече средства. Тази несигурност доведе до ескалация на агресията. Има една несдържаност, която е в ущърб на имиджа на самите институции. А би трябвало всички да си помислим наистина за България. И мислейки за държавата, да намерим диалог и най-вече modus operandi, който да допринесе да дръпнем страната напред, вместо тези безкрайни кавги. Защото кавгите може би забавляват хората, които ги гледат по телевизията, но като теглим чертата, това не е благоприятно за престижа на институциите.

- В последните години не само българската, но уви, и световната политика се промени по един неузнаваем начин.

- Там вече, ще ме извините, наистина няма описание. И ако говорим пак за този период от 30 години, светът беше съвършено друг. Имаше ентусиазъм за обединена Европа, градивност и от страна на Щатите, имаше икономически подем почти навсякъде. Това създаваше съвършено друга атмосфера. Сега толкова хора са разочаровани от едно или друго. Говори се за бежанската криза, но то е по-скоро явление, защото е перманентен процес. Навремето се е говорило за Великото преселение на народите. Ето го сега в съвременен вариант. Но сега всичко се е променило до неузнаваемост. Хората постоянно биват насъсквани едни срещу други. Иначе Европа и Америка винаги са привличали с благосъстоянието си хора от други места, които са тръгвали и са били готови да работят каквото и да е, за да издържат семействата си. Ето и при нас, като чух, че имаме официални квоти за чужди работници тук, в България, си казвам: "Доживях да видя и това". Вече и при нас имаме това явление с чуждата работна ръка. Което значи, че сме постигнали определено благосъстояние, колкото и да критикуваме. Щом като вече много хора търсят друг вид работа. Хубавото е и това, че се връщат много сънародници. Аз си правя малките изследвания с полетите от Мадрид и обратно. Все повече ми казват: "Вече се преместихме, върнахме се", което е добър признак, защото това значи, че хората могат да се реализират в родината си. Та не всичко е толкова катастрофално, колкото го описват едни и други, които си обменят "учтивости" покрай изборите.

- Като дете сте преживели последиците от една световна война. Днес кое ви тревожи повече - разрастването на войната в Украйна или това, че свикваме с нея?

- Второто е много интересно и аз съм на това мнение, че някак си претръпнахме. Сякаш не ни засяга. Но за мен по-лошото е, че не сме си научили уроците от миналото как да не стигаме до подобни кризи. Това дори ми се струва трагично, особено в Европа, където се смятаме за люлката на цивилизацията. От друга страна, нещо, което наистина ме тревожи - Организацията на обединените нации (ООН) е изцяло обезсмислена. Цялото това наследство от Втората световна война с правото на вето на т.нар. Велики сили, които взаимно се блокират. Не знам дали новият генерален секретар би предприел нещо в посока на реформа, но сегашното положение е самоубийство в известен смисъл. Мисля, че страните, от които зависи, би трябвало да намерят компромис, за да стане организмът на ООН, който е колосален и е платформа за решаване на проблемите, отново ефективен. Защото нямаме друго, по-добро от това. От блокирането на ООН произхождат и много от тия своеволия, които наблюдаваме по света. Не може всеки на своя глава да прави каквото си реши. Трябва да има принципи, които да се спазват от всички.

- Как според вас би изглеждал справедливият и траен мир за Украйна?

- Войната, особено от днешна гледна точка, продължава твърде дълго. Защото не говорим за времето преди двеста години, когато ритъмът е бил друг. Което показва и колко е сложен изходът от тази ситуация, но за всяко нещо си има решение. Може би не е политически коректно това, което ще кажа, но всички страни, започвайки от големите като Германия, Италия, Франция, са си сменяли границите в миналото. За нас, останалите, да не говорим. Ние като потърпевши добре знаем какво е. За да стигнем сега до президента Зеленски, който с думите "Нито един квадратен метър" сякаш не желае решение. Има достатъчно история, прецеденти и реалности, които са били далеч по-сложни. Дори ако вземем историята на самата Украйна или пък на прибалтийските републики.

Колкото и да е жестока днешната ситуация, не може да не се намери решение и да се седне на масата за преговори. Просто защото светът не може да рискува една нова световна война, в която загубите няма да се изчисляват само в милиарди.

Винаги може да се намери подходящ прецедент като пример, който със запазване на достойнството и на двете страни да послужи за приключването на проблема. Възможен изход може и трябва да се намери. Само с анатемосване на Русия няма да стане. Да не говорим, че Украйна отдавна излезе от образа на жертвата, защото тя също атакува. Отделно примерът с екологичните щети може би е най-малкият, който може да се даде, но при всички положения един ден историята ще търси отговорността на днешните лидери. Абсурд е да се продължава с това страдание.

- Бяхте премиер, когато България влезе в НАТО, но виждам, че днес това не ви прави по-спокоен. Какво ви безпокои?

- Нашият приоритет беше влизането в Европейския съюз, а влизането в НАТО бе донякъде свързано с това. Но НАТО не е инструмент за заплаха. Това е пакт или договор, чиято основна задача е защитата, а не нападението. Това, което ме безпокои, е, че много хора, които гледат на света в бяло и черно, са забравили Спогодбата от Минск от 1991 г. Аз съм толкова стар, че си спомням много добре и Кубинската криза през 1962 г. Американците тогава видяха заплахата за тях твърде близо и казаха: "Натискаме ядреното копче". Сега изведнъж единственият злодей се оказа Русия или президентът Путин, който е главният гръмоотвод, така да се каже. Не можем да вървим само с емоции, защото тогава тежко ни и горко. Има пожелателни неща, но има и реалности.

- Говорейки за емоции, Европа като че ли вижда заплахите все на изток - военна откъм Русия и икономическа от Китай. А се оказа, че има и много по-близка заплаха и тя е вече по европейските улици. Как си обяснявате днешното насилие из големите европейски градове?

- Причината понякога може да е и в липсата на обективно представяне на фактите. Непрекъснато ни говорят за света на някакви мултимилиардери и техните компании за трилиони, за тези, които някъде там командват всичко. А ние - някакви нещастници, сиромаси, от които нищо не зависи. Мигрантите са представени като второкласни нечовешки същества. Това е сблъсък на представите за два свята, който създава напрежение. От друга страна, е проблемът с двойните стандарти. Меренето с двоен аршин, казано по нашенски. Това също създава огромно напрежение. Гледайте какво става в Газа. А пък другаде - ето например съобщенията за войната в Украйна, за цивилните жертви там. Казват: "Трима загинаха днес". Винаги се подчертава, че имало деца, че имало жени, майки... А хилядите невинни деца и жени, които загинаха в Газа? Техните животи не тежат ли еднакво?

Намирам, че всичко това обърква ужасно хората. Отделно фалшивите новини и всички останали способи на съвременната комуникация. И хората пламват и тръгват. Винаги има радикални елементи, а сега избива и във вандализъм, както се вижда. Всичко това не води доникъде. А не знам защо, но мисля, че малко и се подклажда това, а също се и преекспонира като новина. Тези сензации дават лоши идеи. Тия дни слушам нашите медии: "Франция, Италия, Португалия, Албания, а тук - все още не". Пази Боже! Това е страшно. Вместо да се опитаме да вникнем защо се е стигнало дотам. Да се даде разумно обяснение на това общество, та да разбере, че това е в пълен разрез с надеждата за по-добро бъдеще. Лошата новина винаги фрапира повече, отколкото ежедневието, колкото и да върви добре. Но виждам също така и липсата на лидери, които, вместо да обвиняват предшествениците си, да вземат мерки и да решат спокойно проблемите.

- Искаше ми се да ви попитам и за Иран, тъй като вие добре познавате Близкия изток и логиката на процесите там...

- Ходил съм често в Иран, но съм наблюдавал и съм чел, защото историята на Персия е нещо толкова хилядолетно и славно, че не може да бъде пренебрегнато. Как може да очакваш да се справиш с такава страна, все едно е Венецуела, с цялото ми уважение?

Първо да вземем демографията с всички особености на населението, с неговото феноменално самочувствие, базирано на националната гордост и принадлежността към тази страна с хилядолетна история, а чак след това - управлението. Без да забравяме и географията на страната, която е толкова сложна и голяма. Не може да пренебрегнеш всичко това и да си помислиш, че без пълна окупация можеш да се справиш само по въздух и море. Това е пълна лудост. Не знам, може би някои лидери не са чели достатъчно история, за да могат да схванат какво е.

И това ме тревожи, защото си казвам, че всички тези проблеми биха могли лесно да бъдат избегнати. Вместо да започнеш нещо, което не знаеш как ще свърши. И ето какво стана - Иран започна да отвръща, не по САЩ, защото са извън обхвата, а по съюзниците. И бъркотията стана още по-голяма. Жертви, икономически щети не само за региона, а за цял свят. И се започва отново с насъскване - добрите и лошите. С такова манихейство не се намира решение и не се оправя светът. Може би мисля така, защото седя тук и наблюдавам, а не съм лидер на една от тези големи страни, но този подход ден за ден - тия избори, ония избори - ми се струва късоглед.

- Тръмп има свой подход към конфликтите и света, но доколко натискът му и този негов почти грубянски стил на водене на политика от позицията на силния крият рискове от недооценяване на последиците?

- Освен конкретния човек и неговия характер трябва да имаме предвид и специфичните характеристики на процесите в САЩ, които направиха възможно това. Той винаги казва: America First и какво ли не, но не може пък по този начин - щом е по-добре за теб, да газиш или нарушаваш световния ред, защото така си решил. Струва ми се много опасна тенденция към някаква хегемония, която пък е невъзможна, защото винаги ще има контрабаланс. А се търси точно обратното - предсказуемост и балансираност.

Но тъй като започнахме от характера на човека, ако отида към един страничен пример от миналото на Испания - там този преход, който бе направен и който за историците беше феноменален, там също всичко зависеше от характера на краля. И ако Хуан Карлос не беше такъв, нямаше да има точно този успех.

Но като гледам Тръмп и начина, по който взривява всичко според хрумванията си на момента, не знам дългосрочно това къде ще ни отведе. Да, съгласен съм, че Европа малко позаспа и разчиташе за всичко на американците или на американския данъкоплатец, както той казва. Добре, но да атакуваш направо и НАТО, и Европа, защото искаш да си световният хегемон... Струва ми се, че залогът е малко по-голям от това, което той иска да постигне.

- На фона на света обаче като че ли нашите проблеми с македонците изглеждат най-неразрешимият спор. Ако мога да си позволя малко ирония.

- Ах, колко жалко изглежда всичко това! Пак се връщам към това, което съм прочел - имаме толкова сродни неща. Можехме и двете страни да вървим напред, да загърбим темите, които са чувствителни или конфликтни, да ги оставим и да си подадем ръка. България имаше чудесната възможност и роля да помогне и на Македония, както и на другите, за да се комплектува Европа с островчетата, които остават още извън съюза. Вместо да се заяждаме и да търсим конфликтни точки, защото от това печелят дадени политици в даден момент, на дадени избори. И така се харесват на публиката.

Помним какви врагове бяхме с гърците. А вижте сега. Няма граници, те идват, ние ходим, търгуваме. И станахме приятели. От друга страна, Гърция колко изтормози Северна Македония с името, с флага, а сега е най-големият инвеститор и всичко върви гладко. Та можеше и между нас да оставим на заден план тия изкуствени конфликти. Когато има благосъстояние в двете страни, не знам колко хора биха се интересували да вадят някакви си малцинствени истории или докъде е била границата и кой какъв е.

- След завръщането на тленните останки на дядо ви цар Фердинанд какво означава за националното ни достойнство и памет погребването на цар Самуил в София?

- Намирам, че това е много значимо за нас. Казвам го не защото е бил цар. И не от гледна точка на идеята за някаква "Велика България" или нещо подобно. Напротив, за съвременните българи това е въпрос на национална гордост, а и на справедливост. Хубавото е също така, че се размениха предмети с Гърция. Така се прави при нормални и добросъседски отношения, когато сме заедно в ЕС и НАТО. Помня, докато бях премиер, идваха едни хора да ми четат евангелие, че не съм защитил принц Кирил, регентите, близкото минало или "Велика България". И им казвам: "Хора, всяка страна може да се види велика, като окупира съседа си, но не това е начинът за мен. "Велика България" значи преуспяла, процъфтяваща. Ето това е великото".

- Кое ви дава надежда за бъдещето на България?

- Това, че в България имаме толкова интелигентни и преуспели хора. Светът няма да спре, през каквито и катастрофи да се мине, пази Боже. Не съм оптимист, а реалист с визия напред. Имаме климат, география, потенциал - не сме най-тъпите и най-бедните. Едно от нещата, за които съжалявам, е, че България не успя да изиграе ролята си на минипосредник заедно с Турция, за да допринесе за приключването на този руско-украински конфликт, бидейки в отлични отношения и с двете страни. А също и с Турция. С комуникация днес могат да се избегнат много крайни моменти. Стига да има диалог и желание за такъв, а не да се търси конфликт с цел някакъв краткосрочен дивидент. Нищо не се решава с удряне по масата. Трябва винаги да се опиташ да разбереш другия, а не да мислиш, че само ти си прав. Трябва да чуеш отсрещния и дори да се опиташ да влезеш в неговата кожа. Бъдещето зависи най-вече от диалога.

Източник: 24 часа