В очакване на голямото делкане

В очакване на голямото делкане
17-11-2026г.
0
Николай Милчев

В ОЧАКВАНЕ НА ГОЛЯМОТО ДЕЛКАНЕ
След няколко дни ще се срещнат американецът, китаецът и руснакът – Тръмп, Си и Путин.
Чувам, че щели да си делкат света евентуално. 
Усещам, че някои се радват, а други треска ги тресе. 
Обаче самият факт, че трима души могат да си делнат света, никак не ме радва – натъжава ме много. Защото става ясно, че ние сме си хора за делкане и че Земята е земя за делкане все още.
Какво ще стане – не знам. По-скоро – нищо и половина, защото като го гледам Тръмп, и ми е неудобно да напиша какво мисля за него. Като гледам леката восъчна усмивчица на Си, нито знам какво си мисли, нито смея да напиша нещо за него. Путин ми изглежда все по-уморен – уж жизнен такъв, уж вицове разказва, но ми изглежда все по-уморен. 
Не съм си го и помислял, че на толкова години ще доживея да видя световната политика така оголена до кости, озъбена и лишена от всякакъв хуманизъм. Щом могат трима души да си делнат света, за какъв хуманизъм, за каква цивилизация и за какво говорим изобщо. Някога сме си делкали света с каменни брадви, после сме си рязали главите и сме си делкали света с мечове, после – с кръстове, полумесеци и с  всякакви звезди. Преди осемдесет години  - със самолети, танкове и катюши. Сега си делкаме света с ракети и дронове. 
Като ги видя тия дронове, и вече не мисля, че те убиват, ами си мисля дали са руски, или украински. 
Стигнали сме дотам, че да не знаем дали ще изкараме зимата. Буквално не знаем дали ще ни има, но си мълчим, траем си и чакаме някой да ни делне. 
Сещам се как след осемдесет и девета година Жельо Желев върна земята, кооперирана по време на соца в текезесета, в „реални граници“ на хората. И какво остана сега от тия „реални граници“? Изобщо какво значи реални граници на земята? 
Да не стане така, че след три-четири дена да имаме други реални граници.
В България един куп демократични същества треперят да не останем откъм неправилната страна на дялкането, ако има такова. За тях България съществува само ако я управлява Атлантическият клуб и началниците от Брюксел. 
Други се надяват да се върне Съветският съюз. И Съветският съюз да се върне, аз пак няма да се вредя – не ставам. 
И затова си искам  Гложене – с реалните граници на двора ни, на къщата ни и с височайшето присъствие на черния кос. Като споменах Гложене, се сетих и как баба ми Дона и сестра ѝ Пена си дялкаха тавите, казаните и тенджерите на починалата им сестра. Изпокараха се и щяха да си оскубят косите за тенджери и тави. Но аз си ги обичам и двете и досега и се надявам, че в царството Божие, където са, са си делнали де каквото има там и живеят в мир и хармония. Защото те наистина се обичаха като сестри, ама пустото делкане…
Много тежко е, когато си свикнал с привилегии и облаги. Много тежко е, когато си свикнал с връчен ти сертификат за истина и вярна служба на този, който управлява земята ни. Много е трудно само да си помислиш, че трябва да се отместиш и да си изтриеш муцуната, лапала четирийсет години демократична попара със сирене и масло. Като как така няма да получаваш всеки месец луди пари, без да правиш нищо, освен да браниш демокрацията и да глаголиш за ценности.
Вижте какво определение има само за господарите на света – Велики сили. Щом има Велики сили, трябва да има и По-малки сили, Други сили и силички и накрая да има едно безкрайно море от осъзнато и неосъзнато, но прието безсилие.  
Преди малко гледах по телевизията един мой бивш колега. Всичко си има човекът – ум, физиономия, зализаност, гладкост, кадифеност, експертиза, способна да се върти във всички посоки, чужбина си има като съдба човекът и като желана цел… 
Само че аз го презирам, защото го смятам за плазмодий и защото се чудя как съм останал жив, след като съм бил някъде до него тогава – преди осемдесет и девета, че даже и след осемдесет и девета година. На него наистина му няма нищо – той преспокойно можеше да бъде най-важният човек в държавата. Той може да бъде едновременно на Северния и на Южния полюс. Като нищо за една нощ ще научи китайски, виетнамски език и езика на маорите. 
Но аз го презирам, защото заради такива като него сега ще ни „делнат“, ако ни делнат изобщо, или пък ще ни затрият, та да се свърши всичко. 
Ако случайно гръмнат бомбите – ония, които правят едни огромни гъби и са много атрактивни за гледане, може да изчезне всичко на земята, но тоя мой колега ще оцелее. И вече не като дребосъчен бозайник, а като трепереща прашинка и като камъче, което лека-полека ще се научи да говори. 
Не мога да повярвам, че тръпнем и се надяваме да ни делнат най-после, че да ни олекне. 
Стига сме се лутали и стига сме се чудели кое как е и от коя страна на браздата ще останем.

© 2026 Lentata.com | Всички права запазени.