Лицемерието на „рязането на разходи“

В българската политика рядко има по-удобна и същевременно по-лицемерна теза от призива: „Режете разходи, но не пипайте пенсиите, заплатите и социалните помощи“. Подобна позиция често се издига като универсално решение за фискалните проблеми на страната, но при сблъсък с реалните числа в държавния бюджет тя бързо разкрива своята несъстоятелност.

Повод за поредния сблъсък между политическата реторика и финансовата реалност станаха споровете около личните асистенти на хората с увреждания и параметрите на Бюджет 2027. Докато управляващите търсят начин да овладеят дефицита, обществената и политическата реакция често се свежда до „заравяне на главата в пясъка“.

Трите възможности във финансите

Когато един бюджет е в дефицит, икономическата логика предлага точно три инструмента за овладяване на ситуацията:

Съкращаване на разходи

Увеличаване на данъците

Трупане на нов дълг

Четвърти вариант във финансите не съществува, освен ако не се приложи комбинация от предходните три. В България обаче почти всички основни парламентарни сили категорично отхвърлят вдигането на данъците и заклеймяват тегленето на нови заеми, оставяйки като единствена декларирана рецепта „рязането на разходи“.

Именно баланс между тези три подхода се опитва да намери проектобюджетът за 2027 г. на правителството на Румен Радев. Заложената рамка предвижда леко затягане на разходите без рязко свиване на социалната държава и без драстичен данъчен скок, но с цената на сериозен дълг от 8.6 млрд. евро (от които 6.6 млрд. евро са нови задължения). Макар това да е понижение с около 1 млрд. евро спрямо предходните две години и плах опит за обръщане на възходящата тенденция, реакцията срещу тези мерки е повсеместна. Отпорът идва от всички посоки – от майките на деца с увреждания, през полицаите и съдебните служители, до различните държавни структури и бизнеса.

Къде всъщност отиват парите?

„Рязането на разходи“ остава удобна политическа дъвка до момента, в който дадена партия седне в министерското кресло. Тогава се оказва, че идеи като премахването на ковид добавките към пенсиите, спирането на ръста на социалните плащания на кредит или ограничаването на заплатите в МВР и армията нямат политическа подкрепа – дори от тези, които най-силно настояват за фискална дисциплина.

Широко разпространена заблуда е, че бюджетът изтича основно през обществени поръчки. Всеки поглед върху държавната сметка обаче показва, че лъвският пай отива за пенсии, заплати в бюджетната сфера и социални плащания. Дори корупцията при обществените поръчки да бъде сведена до нула, проблемът с дефицита няма да изчезне, защото структурният дисбаланс е заложен в самите социални системи.

Социална държава с ниски данъци – невъзможното уравнение

България е изправена пред фундаментален избор: колко голяма да бъде социалната ѝ държава и какви данъци е готово обществото да плаща за нея. През последните две десетилетия страната следва политика на ниски (или поне значително под средните за ЕС) данъци с основния аргумент да не се задушава икономическият растеж. При това положение обаче бюджетът не може да си позволи прекомерно щедра социална система.

Ако данъците не се вдигат, единственият изход е подкрепата да стане изключително ефективна и строго таргетирана. На теория това звучи логично, но на практика означава в рамките на месеци да се изгради механизъм, който безболезнено да отсее истински уязвимите сред:

над 500 000 души, получаващи инвалидни пенсии;

над 800 000 души на месечни помощи за увреждания;

над 80 000 души, ползващи най-скъпата услуга за бюджета – платен от държавата личен асистент.

Очакването подобна реформа да мине без социално напрежение и с пълното съгласие на хората, които ще загубят подкрепа, е илюзорно.

Проблемът с ТЕЛК не е само в злоупотребите

Трудният разговор за публичните финанси не приключва с лозунга „Нужна е реформа“, а започва оттам – от кого да се вземе, колко и на кого да се даде. Дори държави с дългогодишни традиции в социалната политика като Франция, Германия и Великобритания трудно намират устойчив баланс по този въпрос.

В българския дебат често се твърди, че проблемът със системата на ТЕЛК са единствено откровените злоупотреби. Реалността обаче е по-сложна: законодателно са раздадени социални права, които просто не могат да бъдат финансирани при сегашните данъчни ставки.

Предложения като въвеждането на функционална оценка на работоспособността, мащабно преоценяване или отнемане на помощите за по-леки диагнози заслужават сериозен дебат. Нито едно от тези решения обаче няма да бъде безболезнено или перфектно, а прилагането им изисква време и политическа смелост. Междувременно спешната нужда от овладяване на общия разход остава.

Цената на отлагането

Всяка социална група има право да защитава интересите си, но задачата на политиците е да виждат цялата картина. Когато вместо отговорни решения се предлагат популистки обещания, държавата затъва в дългова спирала.

Колкото повече се отлага натискането на бюджетната спирачка, толкова по-тежко ще бъде нейното задействане в бъдеще. А историята показва, че когато една държава изпусне финансите си от контрол, корекцията идва неизбежно – и тогава обедняват почти всички.