Второ издание на книгата "Историософия" на проф. Николай Гочев: Омразата срещу България и славянството не е дребна работа, а ерес

Автор: Красимир Беров – издател

Как се случват „Историософия“ и многополюсният свят.

Няколко дни след като второто издание на книгата, сега с твърди корици, излезе от печат, отварям случайни страници и чета напосоки, сякаш да видя „новите“ си пропуски.

Аз съм от ония, малките и невидими, дето опредметяват написаното, дават му тяло и вид, следвайки указанията на писателя.
Първо ще видим колко свежо, поучително и злободневно звучи един текст, писан и обсъден преди осем години за нещо, случило се преди повече от хиляда години и намерило място в книгата.

Заглавието на главата е „Религиозен въпрос“ след „Свои и чужди“ в Книга първа / Част втора – България и нейните празници / 8. България в историята. Наблягането на някои части от текста е мое (наклонените букви). Така че това е просто моят прочит. После ще спомена някои технически подробности по осъществяването на самата книга.

И така – „Религиозен въпрос“ из „Историософия“:

Религиозен въпрос

Трябва да се разбере, че омразата срещу България и славяноезичните народи не е дребна работа и нещо случайно, а нейната основа е ере­тическа, тоест тук имаме работа с религиозен въпрос.1

Неслучайно самото създаване на България като християнска стра­на е атакувано от Рим по два начина. Първо, във връзка с езика, когато срещу превода на книгите се възразява с произволната измислица, че богослужението може да е само на три езика, макар това никога да не е било така. И второ – защото Рим претендира, че той трябва да ре­шава въпроса за приобщаването на нови народи към Църквата и че има право да налага вето, когато става дума за създаването на нови мит­рополии, каквато в началото е българската църква. А измислиците ad hoc, на които се придава статут на религиозни истини, винаги са ере­тически.

Впоследствие България е била нападана главно от еретици: най-нап­ред от богомилите, после от мюсюлманите (ислямът по произход е ерес на християнството), после от гръкоманите и протестантите. Същата работа днес вършат и разнообразните разколници, които се представят за по-православни от всички.

Ние не бихме могли и да я защитаваме, ако не разбираме в какво се целят нейните врагове и защо са толкова упорити и дори фанатични.

Защото фанатизмът винаги е насочен срещу християнството и е сигурен белег на всяка ерес.

•••

– Четох някъде, че българи тук е имало още по времето на Конст­антин Велики.2 Какво мислиш?

– Първо трябва да се види какъв е източникът, да се изтълкува. То­ва е сложна работа, тук не става дума просто да се погледне някое из­дание и да се предложи превод. Трябва да се установи ръкописът (ако е ръкопис), да се датира, да се прецени стойността на текста (дали не са нечии измислици) и пр. Чак тогава може да се изкаже мнение по съдържанието, и то винаги е с безброй „ако“ и „може би“.3 Но най-важно е човек да знае какво точно търси. Примерно: според Херодот го­ляма част от полуострова южно от Македония някога е бил заселен от негръцки етнос, наречен „пеласги“. Те били коренно население и в Атика, далеч преди всякакви атиняни. И какво от това? Може ли днес човек да каже: „Аз съм пеласг“? Народът – това не е просто име, а преди всичко жив език и историческо съзнание.4 Нашият език е сла­вянски, а историческото ни съзнание е свързано с кръщението на цар Борис през IX в., създаването на писмеността, православието, напре­жението между нас и Византия (Източния Рим).5 Всичко друго са следствия. Това, да се говори, че ние сме „по същество“ траки, ху­ни, илирийци, старомакедонци и т.н., не е току-така, то е част от борба­та на неоезичеството срещу християнството.6

– А аз все се чудя как така тези прабългари толкова лесно са се сдружили със славяните и са победили цяла имперска войска.

– Съмнително е, че веднага са се сдружили. А че са спечелили война­та – какво странно има. Преди тях Рим и Константинопол са гу­били войни срещу кого ли не – вандали, готи, хуни. Рим е бил превземан три пъти през V в. Но работата е в това, че каквато и армия да имаш, ти не можеш да създадеш държава, равна на Рим/Константинопол, ако ти липсва писмен език. Разбира се, възможно е да разрушиш държава­та, както са направили готите на Запад.7 При нас е станало друго – ус­тановили сме се в съседство. Тогава обаче трябва да влезеш в конку­ренция във всяко отношение, включително културно. Нещата са се развили логично – българите са отказали да станат поданици на импе­рията и това им е струвало към сто и петдесет години тежки войни. После Омуртаг решава да закрепи отношенията, но пък той, както и Крум, е антихристиянски настроен. А в държавата е имало христия­ни; и те, като преследвани, са се чувствали по-близки на Константи­нопол, отколкото на Плиска.

– Но как, ако българите са били толкова малко, са били подкрепени от местното население и са се наложили над него?

– Въпрос на организация. Във всяка държава онези, които са на власт, са малцинство. Борис се е кръстил по няколко причини може би, но една от тях е била да запази държавата и да я развие. Така и стана­ло. Ако Кирил и Методий бяха превели евангелието на прабъл­гарски, той щеше да остане език на държавата. Но те са знаели сла­вянски. За­това този език е надделял. Иначе щеше да остане само „ма­терен“ и да изчезне.

– Има някакви свидетелства, че още Кубрат е бил християнин.

– Може. Но въпросът не е бил само да се приеме вярата и да се раз­реши богослужението; бил е нужен още собствен език и църковна йе­рархия. Борис сигурно е знаел колко голямо е било влиянието на Рим върху политическия живот на Запад. И това при положение, че папата не е имал държава. А константинополският патриарх има и това. Значи по никой начин не е трябвало да се допусне гръцкия език и върхо­венство на Цариград по църковните въпроси. Защото е ставало въп­рос за създаване на нова империя, конкурентна на Византия. И това противоборство продължава до края – до идването на турците. После проектът на Борис и Симеон се поема и осъществява от руските ца­ре. Това е пътят на историята.8

– Най-малкото, нужно е било признаване.

– Да, защото установяването на дипломатически и църковни отно­шения с Константинопол поставя България наравно с Империята и така издига държавата на върха на европейската политика. Така е бил решен политическият въпрос, иначе във военно отношение не сме имали трудности. Що се отнася до имиджа, който ѝ се създава от гръкоезичните, пък и латиноезичните автори – той е такъв, какъвто е по-късно и имиджът на Русия в Европа. Тази държава изглежда опас­на, тя не е „управляема“.9

– Поставени са били в деликатна ситуация: „братя християни“, които не са подчинени. Това би трябвало да е нетърпимо за Константинопол

– Разбира се. Хората, които са разбирали християнството като ре­лигия на мира и общото спасение, не са били много – не повече от сега. Кирил и Методий са били такива, сигурно и патриарх Фотий. Това е било достатъчно. Та аз твърдя, че това е голяма победа, световноисторически успех.10 Малко хора го проумяват, макар че за това преди време доста се говореше. Но е трудно да се схване, защото не става дума просто за „един език повече“. Това е разбиване на църковния и културен монопол на Рим (Константинопол е източният Рим). А следователно и на политическия. Създава се „многополюсен“ християнс­ки свят. Това от своя страна съответства на самия дух на християнството, който е съборен – тоест, на братство, равноправие и съгласие.

Някои мои впечатления (като читател)

Този, представен като художествена измислица разговор, има свой действителен прототип. Той е изображение на обсъжданото в мрежата.

Дава ни да разберем какво всъщност се е случило преди повече от хиляда години и какво се случва сега. Читателят лесно прави връзката между тогава и сега, още повече, че е казано и направо: „Създава се „многополюсен“ християнс­ки свят. Това от своя страна съответства на самия дух на християнс­твото, който е съборен – тоест, на братство, равноправие и съгласие.“. И още: „После проектът на Борис и Симеон се поема и осъществява от руските царе.“

И днес сме свидетели на създаването на многополюсен свят, основан на равноправие и съгласие. За съжаление, насила, след многократни опити за мирно прекратяване на неправдата, случваща се в наша братска (и по плът, и по дух) страна.

От обширната бележка под линия разбираме, че дори по времето на св. цар Петър – внукът на св. цар Борис-Михаил – все още е можело високопоставен боил (де факто посланик) да не е задължително християнин („и както ми се струваше, катехумен“ – сиреч оглашен, но все още не приел свето кръщение). С това отпадат обвиненията, че цар Борис е наложил християнството с огън и меч. Ще трябва другаде да търсим същинската причина за погубването на петдесет и двата болярски рода. Не можеше по време на социализма да заемаш висок пост, без да си член на партията (която по същество е анти (от гр. – вместо) религия). А при цар Петър е можело, както свидетелства франкският епископ.

Книгата се чете леко, не изобилства от думи с латински корени, само и само да звучи „научно“. Лесно се разбира. Трудно се преглъща, понеже събужда приспаната ни съвест. И възмущава, поради изопаченото ни през последните осемдесет години образование.

Бележките под линия служат за две неща – като препратки къде, кога и по какъв повод е казано нещо или като разяснения, доказателства, примери и уточнения. Сиреч написаното е обосновано по различни начини.

•••

Този откъс ме навежда на въпроса „А ние (всеки един от нас поотделно), наричащите себе си българин, днес достойни наследници ли сме на тези наши предци?“ С какво допринася всеки един от нас поотделно и лично за общото ни спасение като народ – онова, което върши БПЦ през последните 1160 години от 864 г. насам. Ето нещо, върху което да се съсредоточим през следващите десетилетия – да станем достойни наследници на нашите държавници, дали пример в средновековна Европа на какво следва да почиват международните отношения („братство, равноправие и съгла­сие“). И най-важното – създали институция (а именно – Българската Православна Църква), която да ни съхрани като народ, дори когато нямаме собствена държава.

Цялата книга се състои от такива лесно разбираеми глави, свързани логически и последователно. Самите глави имат за основа статии, разговори и размисли, записани през последните десетина години. И понеже ги бях чел поотделно във времето и пространството, много се зарадвах, като разбрах, че всичко това е събрано наедно. За мен е чест да осъществя книгата за втори път.

Бележката към второто издание гласи:

Към второто издание е добавен текстът „Създаването на Чехословакия“, представен през декември 2023 в СУ „Св. Климент Охрид­ски“ на „Четенията“ на Асоциацията за развитие на университетско­то класическо образование.
Книгите, с които си бях послужил за написването му, са добавени към библиографията.

Включени са и няколко кратки размишления, писани след появата на първото издание. Те намериха място в Част първа, в разделите „Циви­лизациите“, „Етноси, нации, народи“, „Античната словесност“ и „Свобода на словото“.
Всички технически недостатъци, които успяхме да забележим от юни 2023 досега, бяха отстранени.

Благодаря на издателите от „Студио Беров“ за готовността им да издадат книгата отново, и за безукорната им работа по текста.
30 август, 2024
Н.Г.

Още откъси и самата книга: https://слово.бг/кънигꙑ/историософия-2024.bg.html

Някои технически подробности

За мен, като издател и занаятчия, е важно да спомена следните.

Да изкажа благодарност на Стефан Пеев за продължаващата му работа по развитието на българския буквопис. За тази книга използвахме някои негови шрифтове със свободен изходен код. Основният е „Pliska". Освен че има българско начертание като другите два, стои и по-изящно. Също ползвахме „Repo" и „Veleka“. Тези и други професионални шрифтове могат да бъдат изтеглени от сайта му https://localfonts.eu.

Да не забравя да спомена William R. Veder, Michael Bakker, Sebastian Kempgen и Румен Лазов, чието начертание на буквите Bukyvede използвахме в главата „Сия или сие“. Уилям Р. Федер има изключителен принос в славистиката и старобългаристиката. За целите на своите изследвания той добавя към Bukyvede и знаците от глаголицата. Шрифтът е на основата на CyrillicaOhrid и GlagolicaBulgarian. Всички те се основават на примери в старобългарски ръкописи.

Докато работех по осъществяването, се натъкнах и на някои затруднения. Едното е сричкопренасянето на български. LibreOffice Writer използва приложението за автоматично сричкопренасяне в Линукс, дело на Антон Зиновиев. Антон е човекът с най-значим принос в българизирането на Линукс. За съжаление, не намирам време да му отделя нужното внимание. Имам още да уча. Трудно е да разбираме от всичко.

За нашите нужди успях да подобря Pliska, като заместих буквата ѝ (и с тежко ударение – U+045D CYRILLIC SMALL LETTER I WITH GRAVE) (засега само в обикновеното начертание). За целта използвах приложението Birdfont. С него и компилирах променения шрифт до TTF файл. Като следствие от това книгата се смали с цели двадесет страници. Щеше да бъде 420. В предишния си вид буквата увеличаваше височината на реда. Може би Стефан Пеев или някой по-сведущ от мен ще го направи в изходния код и промяната ще се отрази в някое следващо издание. Проектът е на адрес https://github.com/StefanPeev/Pliska.

Ето как осъществихме книгата само с помощта на свободен софтуер. Работим на Xubuntu - разновидност на Ubuntu, производна на Debian. За направата на книжното тяло ползваме LibreOffice Writer. Неговият подход за изграждане на документа чрез т.нар. стилове е доста напредничав и гъвкав. Смея да твърдя, че в това отношение превъзхожда Microsoft Word и успешно съперничи на Adobe InDesign.

С Inkscape (приложение за векторна графика) направих корицата. С GIMP (обработка на растерни изображения) обработих любителските снимки за корицата. С Ghostscript превърнах готовата корица от цветови профил RGB в CMYK – използвания профил при печат. И така, този труд е пример за свободно слово – и духомъ, и тѣломъ. Всеки с нужния набор от знания, умения и желание би могъл да направи и даде за печат книга, без да е нужно да влага едно малко състояние в разходи за софтуер.

Няколко думи за писателя

Доцент Николай Гочев е дългогодишен преподавател по старогръцка литература в Софийски Университет „Св. Климент Охридски“ Един от малкото специалисти в областта си.

„Дръзва“ да преведе самостоятелно цялата „Метафизика“ на Аристотел от старогръцки и е един от десетимата в света, направили това за пръв път на своя език. Осмелява се да използва думи със славянски корени, за да преведе ключовите понятия, като следва завета на св. Седмочисленици за точен и ясен превод. По времето на Аристотел латинският език е непознат във философската мисъл, така че не е нужно да се затруднява допълнително българският читател, когато в българския език имаме пълноценни съответствия на използваните от Аристотел ключови понятия. Първото издание на самостоятелния превод на „Метафизика“ е осъществено от Николай и Мария Фенерски.

Николай Гочев превежда също „Херметически корпус“, „Антигона“ на Софокъл и Платоновия „Епиномис“. Съставя учебник по старогръцка литература. Пълен списък с неговите трудове може да бъде намерен в регистъра на издаваните книги в България. След изчерпване на тиража книгите му се продават в антикварните книжарници на неколкократно по-висока цена от коричната.

Бележки:

1. 31 март, 2017. Вж. „Трети март“; „Двадесет и четвърти май“.

2. 25 януари, 2016

3. Вж. „Класическо образование в Европа“ – „„Класическа древност““ („Защо да се учи“); „Античната словесност“ – „Старогръцката литература“ („Методът“).

4. Вж. „Църквата“ („Църква и език“); „Постсвръхчовешкото“ – „Европа 2018“.

5. Вж. „България в историята“ – „Свои и чужди“ („Борис Първи“)

6. Вж. „Сталин“, Част 3

7. Вж. „Държави“

8. Вж. „България в историята“ – „Свои и чужди“ („Борис Първи“)

9. „Сам този Маврубир пише: „Така казват гърците поради завистта и ненавистта, които имали към българите. Не описвали храбрите постъпки и славните дела на царете и народа български, но накратко и противното писали, както им е угодно, да не се срамуват от това, че много пъти българите ги побеждавали и взимали данък от тях““ (Паисий Хилендарски, 6а; стр. 26). „Бяхме поканени на трапезата, където – за ваше явно унижение, господари мои августи – от нашата страна на особено дългата маса, на по-предно място от мене седна българският пратеник, подстриган по унгарс­ки, препасан с бронзова верига и както ми се струваше, катехумен. Заради вас аз бях унизен, заради вас – презрян, заради вас – отхвърлен... Като взех предвид не се­бе си, а причинената вам несправедливост, аз напуснах трапезата. И тъкмо възмутен се ка­нех да изляза, когато братът на императора, куропалатът Лъв и протоасикри­тът Симеон тръгнаха подире ми, като викаха: „Когато василевсът на българите Пе­тър взе за жена дъщерята на Христофор [Лакапин], ние подписахме споразумения, скрепе­ни с клетва, че пратениците на българите у нас ще бъдат предпочитани, ува­жавани и це­нени повече от пратениците на всички чужди народи. Независимо че този прате­ник на българите е – както казваш и това е вярно – остриган, неумит и препа­сан с брон­зова ве­рига, той е [по ранг] патриций и ние смятаме, че не е редно да пред­почетем пред него един епископ, особено от франките. И понеже знаем, че ти нами­раш това за възму­тително, сега няма да ти позволим, както си мислиш, да се върнеш в квартирата си, а ще те заставим да вечеряш заедно със слугите на императора в отделно помещение““ (Лиудпранд Кремонски. „Пратеничество в Константинопол“, 19. Превод Л. Симеоно­ва. „Изток-Запад“, 2015; стр. 274-275). Вж. „Що е история“; „Свобода на словото“.

10. Вж. „.Църквата“ („Църква и език“); „Трети март“; „Двадесет и четвърти май“.