За опитите за независима украинска църква

Предистория
Още през XX век съществуват опити за независима украинска църква.

• През 1921 г. възниква Украинската автокефална православна църква (УАПЦ), която обаче не е призната от останалите православни църкви. 
• По време на съветската власт тя е ликвидирана. 
• В края на 80-те години, по време на перестройката, УАПЦ е възстановена. 
1991–1992: Независима държава и началото на разкола

След обявяването на независимостта на Украйна през 1991 г. възниква въпросът дали украинската църква трябва да стане напълно независима от Руската православна църква. Тогава каноничната православна църква в Украйна е Украинската православна църква (УПЦ), която има широка автономия, но остава под юрисдикцията на Москва. Нейният предстоятел е митрополит Филарет, който настоява за автокефалия. През 1992 г. на събор на епископите мнозинството не го подкрепя. Скоро след това той напуска каноничната църква.
През юни 1992 г. Филарет се обединява с част от възстановената УАПЦ. Така се създава Украинската православна църква – Киевска патриаршия (УПЦ-КП), която остава непризната от другите поместни църкви и маргинална. Повечето епископи остават в каноничната УПЦ.
1992–1997: Задълбочаване на конфликта
След създаването на „Киевската патриаршия“ (КП) започват спорове за храмове; манастири; епархии; държавна подкрепа. 
През 1997 г. патриарх Алексий II и Архиерейският събор на Руската православна църква низвергват и анатемосват Филарет. Всички останали православни църкви тогава приемат това решение и не влизат в общение с КП.

През 90-те и 2000-те години в Украйна съществуват три православни юрисдикции:
1. Каноничната УПЦ (към Московска патриаршия). 
2. Неканоничната КП на Филарет. 
3. Неканоничната УАПЦ. 
През този период КП получава силна подкрепа в Централна и Западна Украйна. УПЦ остава най-голямата православна църква в страната. Нито една поместна православна църква не признава КП или УАПЦ. 
След 2014 г. и началото на войната в Донбас темата за независима украинска църква придобива силно политическо значение. Президентът Петро Порошенко започва активна кампания за получаване на автокефалия. През 2018 г. патриарх Вартоломей предприема няколко ключови стъпки:
• обявява, че „възстановява в епископско достойнство“ Филарет и други йерарси; 
• обявява, че „отменя действието на анатемата“ спрямо Филарет; 
• заявява, че „Константинопол има право на апелация“ по такива случаи; 
• обявява, че писмото от 1686 г., уреждащо ръкополагането на Киевския митрополит от Москва, не е прехвърлило окончателно Киевската митрополия на Московската патриаршия. 
Москва категорично отхвърля тези решения като неканонични.

На 15 декември 2018 г. с активното участие на президента на Украйна Петро Порошенко и на Константинополската патриаршия в катедралата Света София в Киев се провежда т.нар. „Обединителен събор“. В него участват разколническите КП и УАПЦ и двама епископи влезли в разкол спрямо каноничната УПЦ. За предстоятел е избран митрополит Епифаний. Създадена е т.нар. „Православна църква на Украйна“ (ПЦУ).
На 6 януари 2019 г. патриарх Вартоломей връчва „Томос за автокефалия на ПЦУ“, който всъщност я поставя в зависимост от Фенер.
4 грацки поместни църкви признават ПЦУ:
• Фенер; 
• Александрийската патриаршия; 
• Еладската архиепископия; 
• Кипърската архиепископия. 
Другите 10 поместни църкви не признават ПЦУ и продължават да смятат за канонична Украинската православна църква (която през 2022 г. обяви промени в своя статут и заяви независимост от Москва).
В резултат днес съществуват две основни канонични позиции в православния свят:
• Константинополската позиция: ПЦУ е канонична автокефална църква, а Томосът от 2019 г. е валиден. 
• Московската позиция: решенията на Константинопол от 2018–2019 г. са неканонични, поради което ПЦУ не се признава за канонична. Де факто на тази позиция са 10 православни Църкви, но повечето от тях са под политически натиск да признаят УПЦ.   

Така събитията между 1992 и 2019 г. представляват преход от вътрешен украински църковен разкол към общоправославен спор за границите на юрисдикцията на Константинопол, реда за предоставяне на автокефалия и начина за възстановяване на църковно общение с йерарси, които дълго време са били считани за извън каноничното общение.
Какво представлява УАПЦ, какъв е каноничният статут на нейното възстановяване в края на комунистическия период
Това е един от най-спорните въпроси в историята на украинското православие. За да се разбере каноничният статут на възстановената УАПЦ, трябва да се разграничат историческите факти от различните канонични оценки.
Първата УАПЦ (1921–1930)
Самозваната „Украинската автокефална православна църква“ възниква след революциите от 1917 г., падането на Руската империя и завладяването на властта от страна на болшениките. И тъй като няма епископ, който да оглави това антиканонично псевдоцърковно образование, през 1921 г. за „митрополит“ е избран свещеникът Василий Липкивский чрез невалидно и антиканонично лъже-ръкополагане, в което участват свещеници и миряни. 
(По това време председател на Съвета на народните комисари на Украинската съветска република – т.е. болшевишкияг шеф на Украйна – е бил видният български комунист Кръстьо Раковски.) 
От гледна точка на православното канонично право това е недопустимо, тъй като епископ може да бъде ръкоположен само от други епископи (обикновено поне двама или трима). Затова нито една поместна православна църква не признава УАПЦ от 1921 г. за канонична. През 30-те години съветската власт практически унищожава УАПЦ.
По време на Втората световна война се появява нов опит за възстановяване, този път с участие на канонични епископи, свързани с Полската православна църква. Това създава по-силни аргументи за апостолска приемственост в част от йерархията, но след войната тази структура отново престава да съществува в Украйна.
Възстановяването през 1989–1990 г.
В края на перестройката УАПЦ е възстановена.
Тук има важно разграничение:
Това не е създаване на изцяло нова църква, а претенция за възстановяване на историческата УАПЦ.
За предстоятел първоначално е избран Иван Боднарчук, а по-късно начело застава Мстислав (Скрипник), който идва от украинската диаспора.
Имала ли е апостолска приемственост?
Тук е ключовият каноничен въпрос.
За разлика от УАПЦ от 1921 г., възстановената УАПЦ от 1989–1990 г. включва епископи, които са получили епископско ръкоположение по каноничен ред. Освен това Мстислав (Скрипник) е бил каноничен епископ, ръкоположен в линия, свързана с Полската православна църква.
Следователно въпросът през 1990 г. вече не е толкова за валидността на епископските хиротонии, колкото за каноничната юрисдикция и начина, по който се обявява автокефалия.
Какъв е каноничният статут през 1990-те?
До 2018 г. почти всички поместни православни църкви приемат, че:
• единствената канонична православна църква в Украйна е Украинската православна църква; 
• УАПЦ няма канонично призната автокефалия; 
• нейните епископи и духовници се намират извън евхаристийно общение с останалото православие. 
Важно е обаче да се направи разграничение между два различни въпроса:
• валидност на ръкоположенията (апостолска приемственост); 
• каноничност на юрисдикцията и църковното общение. 
В православната традиция е възможно даден епископ да е валидно ръкоположен, но да се намира извън канонично общение поради разкол.
Какво се променя през 2018 г.?
През 2018 г. Вселенският патриарх Вартоломей приема йерарсите на УАПЦ в общение без повторно ръкополагане и те участват в Обединителния събор, на който се създава Православната църква на Украйна.
От гледна точка на Вселенската патриаршия това означава, че техният каноничен статут е възстановен и препятствията пред общението са премахнати.
От гледна точка на Руската православна църква това решение е невалидно, тъй като според нея Константинопол няма право едностранно да отменя решенията, засягащи лица извън неговата юрисдикция.
В обобщение, възстановената УАПЦ от края на 80-те години не е била общопризната като канонична от православния свят до 2018 г. Спорът не се свежда само до въпроса за апостолската приемственост, а включва и това дали възстановяването и претенцията за автокефалия са извършени по канонично допустим ред и коя църковна власт има компетентност да разреши този въпрос.

Автор: Георги Тодоров