Журналистиката е като властта. И всеки народ си я заслужава

НА ТОЗИ ДЕН
Преди 8 години
Любомир Кольовски
29 ноември 2014 г.  · 
Преди 20-30 г. световните и вътрешни новини пристигаха в редакциите посредством телекса. Телексът представляваше една огромна машина, която бълваше всяка нова вест, придружавайки донесението с шум  като изстрели от червеноармейска лека картечница. Направо разстрелваше дежурния екип, ако водката не му беше достатъчен заглушител за тая безразборва стрелба. Водката беше предпочитан заглушител, защото в голямата си част новините идваха с парафа на ЦК на БКП и съответните служби, които опосредстваха властта на Политбюро на ЦК на БКП над новините, над миналото и над прогнозите.
Журналистите тогава бяха готини хора, с чувство за смях, малко безотговорни, защото над всеки журналист имаше 3-4 началници, които бяха нарочени да понесат отговорността, ако най-младшите сгрешат.
Малко по-късно на мястото на телекса се появи матричният принтер - далеч по-тих и незабележим от телекса. До такава степен, че дежурните се ослушваха дали работи, та да не пропуснат някоя новина, санкционирана от ЦК на БКП. Матричният принтер живя по редакциите няколко година и почина. Замести го лазерният принтер, съвсем тих, скромен, незабележим... Да се работи с новините стана все по-несигурно и направо опасно. Машините за транслиране на новините ставаха все по-безшумни, а новините ставаха все повече неприлично шумни. И се държаха хулигански. Донасяха за протести, недоволства, граждански комитети, безредици и сбивания между властта и гражданството.
И тия времена отминаха. Появи се интернет, пишещите машини изчезнаха, репортерите иредакторите станаха по-кротки и си останаха все така лекомислени. Клавиатурите на компютрите 
им не издаваха никакви шумове. Редакционните пространства и обеми се превърнаха в някакви стерилни помещения, без цигарен дим, без водка, населени с някакви млади и не толкова млади бездушници,  вестниците станаха жълти и булевардни. И понеже в повечето от нашите населени места няма булеварди, вестнците придобиха буквално уличен вид.
Интернет и социалните мрежи станаха причина за масови епидемии от хемороиди по редакциите. Поради заседяване и модата да не се пие и да не се пуши в редакциите. Журналистите спряха командировките. Срещите им с живите хора станаха излишни, безпредметни и направо досадни. 
През далечната 1996 г. махнах с ръка, взех си нещата в един кашон, както се прави в американските филми, и се разделих с последната си редакция.
За да се измъкна от носталгията, ще кажа за финал, че журналистиката е като властта. И всеки народ си я заслужава. Всъщност, това го е казвал и Хашек. И други са го казвали. Нямам представа кой е истинския автор на тая мъдрост.