Европа и Китай: Голямата равносметка за икономическата независимост

Европа започва да осъзнава, че суверенитетът не е просто правно или политическо понятие, тъй като той се крепи и на способността да се произвежда, да се внедряват иновации и да се поддържа икономическа мощ.

Китай вече държи приблизително 30% от добавената стойност в световното производство и се утвърди като водеща индустриална сила в света. Някога Европа вярваше, че глобализацията ще направи подобна концентрация на икономическа мощ до голяма степен маловажна. Днес обаче политиците в Брюксел все по-често откриват, че икономическата зависимост може бързо да се превърне в стратегическа уязвимост.

Последиците от тази концентрация стават все по-трудни за пренебрегване от страна на европейските лидери. Докато Европейският съюз обсъжда тарифи за китайските електрически превозни средства, разследва държавни субсидии и търси начини да защити местната си индустрия от нелоялна конкуренция, той се изправя пред реалност, която дълго време предпочиташе да пренебрегва: икономиката и геополитиката вече не могат да бъдат разделяни. Въпросът не опира само до търговски баланси или достъп до пазара, но и до устойчивост, конкурентоспособност и капацитет на Европа да действа автономно в една все по-оспорвана международна среда.

Дебатът за митата и промишлената конкуренция отразява по-широко безпокойство относно нарастващото доминиращо положение на Китай в индустриите, които се очаква да определят икономиката на XXI век. Азиатската сила преработва приблизително 90% от редкоземните елементи в света – материали, които са от съществено значение за електромобилите, вятърните турбини, отбранителните системи и модерната електроника. Освен това тя произвежда над три четвърти от литиево-йонните батерии в глобален мащаб и доминира в значителни части от веригата за доставки на соларни панели. Чрез десетилетия на държавно планиране, субсидии, изгодно финансиране и целенасочена индустриална политика Пекин си подсигури позиции, които са трудни за оспорване от конкурентите. Европейските производители все по-често се оказват в ситуация да се конкурират не просто с китайски компании, а със стратегическите приоритети на самата китайска държава.

Притеснението в Брюксел не е просто, че китайските фирми постигат успехи, а че сектори, които са от ключово значение за бъдещия просперитет на Европа, могат да станат зависими от технологии, материали и вериги за доставки, контролирани отвън. Това безпокойство е най-видимо в автомобилния сектор. Износът на китайски електромобили за Европа нарасна бързо, което подтикна Европейската комисия да започне антисубсидийни разследвания и да наложи допълнителни мита на няколко производителя. Европейските служители твърдят, че подкрепяният от държавата свръхкапацитет позволява на китайските производители да продават превозни средства на цени, с които европейските конкуренти трудно могат да се борят, а това застрашава индустрия, която пряко и косвено осигурява препитанието на милиони хора на континента.

И все пак, възходът на Китай сам по себе си не обяснява напълно сегашното затруднено положение на Европа. Успехът на Пекин разкрива само част от предизвикателството – уязвимостите на Стария континент са също така резултат от решения, взети в самата Европа.

В продължение на десетилетия много европейски правителства приемаха индустриалния капацитет за даденост. На производството често се гледаше като на остарял сектор, а не като на стратегически актив, докато политиците се фокусираха върху регулациите, финансите, услугите и управлението на климата, обръщайки сравнително малко внимание на поддържането на конкурентоспособно производство. В същото време разходите за енергия скочиха, процедурите за издаване на разрешителни станаха изключително тромави, а бизнесът се сблъска с непрекъснато нарастващи регулаторни тежести.

Последствията от тези избори стават все по-очевидни. Енергоемките индустрии са подложени на нарастващ натиск, особено след енергийния шок, предизвикан от руската инвазия в Украйна. Сектори като химическата промишленост, стоманодобива, производството на торове и тежкото машиностроене продължават да се борят с разходи за енергия, които остават значително по-високи от тези, пред които са изправени много от международните им конкуренти. Германия, която дълго време беше смятана за индустриалния двигател на Европа, илюстрира тези опасения изключително ясно – компании като BASF свиха вътрешните си инвестиции и разшириха производството си в чужбина, изтъквайки като причини проблемите с конкурентоспособността и по-високите оперативни разходи.

Тези тенденции не са просто икономически проблеми. Те повдигат по-широкия въпрос дали Европа може да запази стратегическата си автономност, докато ключови сектори от нейната индустриална база постоянно губят конкурентоспособност. Континент, който не може да произвежда достатъчно от това, което консумира, или да поддържа лидерство в критични индустрии, рискува политическите му избори да бъдат ограничени от икономически реалности извън неговия контрол.

Европа прекара десетилетия в защита на отворените пазари и търговията, основана на правила, само за да открие, че много от нейните конкуренти действат според напълно различни съждения. Китай преследваше индустриално доминиране чрез държавна намеса и дългосрочно планиране. Междувременно Съединените щати се завърнаха към индустриалната политика чрез инициативи като Закона за намаляване на инфлацията (IRA) и Закона за чиповете и науката (CHIPS Act), заделяйки огромни публични ресурси за укрепване на вътрешното производство и технологичния капацитет. Докато Европа често гледаше на икономиката през призмата на регулациите и пазарното управление, останалите играчи все повече я възприемаха като инструмент за национална мощ.

Именно това нарастващо съзнание за собствената уязвимост преформатира европейското мислене в момента. Възобновеният интерес към проекти като Икономическия коридор Индия – Близък изток – Европа (IMEC) отразява тази промяна. Макар и често представян просто като инициатива за свързаност, неговото по-дълбоко значение е стратегическо, тъй като отразява засилващото се желание на Европа да диверсифицира веригите си за доставки, да укрепи партньорствата с нововъзникващите сили и да намали прекомерната зависимост от който и да е отделен външен фактор. Последните събития показват, че коридорът остава политически актуален, въпреки регионалната нестабилност, която усложни неговото изпълнение.

Привлекателността на IMEC се крие не само в неговия търговски потенциал, но и в това, което той разкрива за променящото се разбиране на Европа за икономическа сигурност. В продължение на десетилетия политиците приемаха, че глобалните вериги за доставки ще останат стабилни и политически неутрални. Скорошните сътресения – от пандемията до войната в Украйна и растящото напрежение с Китай – доказаха, че търговските пътища, инфраструктурата и веригите за доставки също са инструменти за геополитическо влияние. Диверсификацията все по-често се разглежда като въпрос на устойчивост, а не просто на икономическа ефективност.
И все пак диверсификацията е само част от отговора. Новите коридори могат да намалят зависимостта, но не могат да компенсират отслабващата индустриална база у дома. Ако Европа иска да остане конкурентоспособна, тя трябва да се справи със структурните проблеми, които подкопаха нейния производствен капацитет: високите разходи за енергия, прекомерната бюрокрация, бавните процедури за разрешителни, лошите инвестиции в стратегически индустрии и политическата култура, която твърде често третира производството като нещо второстепенно спрямо регулациите.

По-широкият урок от дебата за Китай е, че икономическата конкурентоспособност, сигурността и геополитическото влияние са все по-тясно преплетени. Поради това конфронтацията на Европа с Китай е свързана с много повече неща от електрическите превозни средства, батериите или митата. Тя е преосмисляне на постулатите, които ръководеха европейското икономическо мислене от края на Студената война насам. Континентът започва да осъзнава, че суверенитетът не е просто правна или политическа концепция, тъй като той се крепи и на способността да се произвежда, да се внедряват иновации и да се поддържа икономическа мощ.

Дебатът за Китай в крайна сметка отразява едно по-мащабно предизвикателство, пред което са изправени европейските лидери. Тъй като опасенията относно икономическата сигурност, индустриалната конкурентоспособност и стратегическата автономия все повече се пресичат, въпросът не е просто как Европа да отговори на възхода на Китай, а как възнамерява да укрепи основите на собствената си устойчивост. Търговските мерки могат да облекчат непосредствения натиск, но дългосрочната позиция на Европа ще зависи по-малко от това как реагира на Китай, и повече от това доколко успешно ще заздрави собствените си производствени и технологични основи. Успехът на тези усилия ще оформи не само икономическото бъдеще на Европа, но и способността ѝ да действа с увереност и самостоятелност в един все по-оспорван глобален ред.

Автор: Николета Куруши

Николета Куруши е политолог и журналист от Кипър. Нейни текстове са публикувани в издания като Middle East Forum, Modern Diplomacy и Geostrategic Forecasting Corporation. Тя притежава магистърска степен по международни и европейски изследвания от Пирейския университет.

Източник: “The European Conservative”