Из “Времеубежище”… И още нещо

Даниел Меразчиев:

Из “Времеубежище”… Вмъкнал съм и един цитат от Божинката. Може ли да кажете кой е той?

“Така или иначе основният въпрос и при двете беше как се прави минало. Може ли миналото да бъде съживено или съчленено отново? А трябва ли? И колко минало всъщност може да понесе един човек?”
„Времето не гнезди в извънредното, то си търси тихо и спокойно място. Ако откриеш следи от друго време, ще е в някой незабележим следобед. Един следобед, в който нищо особено не се е случило, нищо освен самият живот…“

“Там, където има тъмнина, винаги дреме чудо.”

“Никое време не ти принадлежи, никое място не е твое. Това, което търсиш, не търси теб, онова, което сънуваш, не те сънува. Знаеш, че нещо е било твое на друго място и в друго време, затова все прекосяваш минали стаи и дни. Но ако си на вярното място, времето е друго. Ако си във вярното време, мястото е различно.”

“Всички случили се истории си приличат, всяка неслучила се история е неслучила се посвоему.”

“Нацията национализирана, отечеството обащинено. Написах го в профила си. До час някой ме беше докладвал и профилът беше блокиран. Успях да хвана самолета на следващия ден. Затвориха границата два дни по-късно. След диктатурата на бъдещето, както би казал моят приятел К., идваше диктатурата на миналото. Хубаво е да познаваш родината си, за да я напуснеш малко преди да щракне капанът. Вече бях живял онова, което имаше да става.”

“Рано или късно всички утопии се превръщат в исторически романи.”

“И сега стоят той и тя и не могат да си спомнят къде точно и кога е прекъснал разговорът. В един момент млъкваш. И колкото повече време минава, толкова по-невъзможно става да продължиш разговора. Просто е, мълчанието ражда мълчание. В началото има момент, когато искаш да кажеш нещо, даже го изговаряш наум, поемаш въздух, отваряш уста, после махваш с ръка и затваряш вратата отвътре.”
“В крайна сметка и писането идва, когато човек е усетил, че паметта не стига.”

“Колкото по-стара е снимката, толкова по-млад изглеждаш на нея.”

“Задачата изглеждаше така. Как да се спечели малко време напред, когато си изправен пред остър дефицит на бъдеще. Простият отговор беше – като се върнеш малко назад. Ако има нещо сигурно, това е миналото. Петдесет години назад са по-сигурни от петдесет години напред. Връщайки се 2-3-5 десетилетия назад, печелиш точно толкова напред. Да, може вече да е преживяно, да е бъдеще „втора употреба“, но пак си е бъдеще. Пак е по-добро от нищото, което зее сега. Щом Европа на бъдещето вече е невъзможна, да изберем Европа на миналото. Просто е, като нямаш бъдеще, гласуваш за миналото.”

“Всяка книга е свидетелство за времето, в което е написана.”

“Ако никой не помни, става равносилно на Ако няма Бог. Ако няма Бог, казва Достоевски, значи всичко е възможно. Бог ще се окаже нищо друго освен една голяма, складирана памет. Памет за грехове. Облак с безброй мегабайти. Един забравящ Бог, Бог с Алцхаймер би ни освободил от всички задължения. Няма памет – няма престъпление.”

“В крайна сметка и писането идва, когато човек е усетил, че паметта не стига.”

“И повярвай ми, един ден, съвсем скоро, мнозина сами ще започнат да слизат в миналото, да „губят“ паметта си по собствена воля. Идва време, когато все повече от тях ще искат да се скрият в пещерата му, да се върнат назад. Не от хубаво впрочем. Трябва да сме готови с бомбоубежищата на миналото. Наречи ги, ако щеш, „времеубежище”.”