Одисеята надхвърли културната война

Епосът на Кристофър Нолан обърка както woke активистите, така и десните подстрекатели на расова основа.

„Одисеята“ на Кристофър Нолан е търговски и артистичен триумф, който спечели широко одобрение от критиката и събра 264 милиона долара от продажби на билети в световен мащаб през премиерния си уикенд. Всъщност е успокояващо, че Холивуд все още пази известна артистичност и амбиция. Но редом с основателните похвали, грандиозният успех на филма предизвика и две други, по-филистерски реакции.

Либералната левица е облекчена. След месеци на противоречия относно уж „уок“ актьорския състав, филмът получи възторжени отзиви и привлече огромна публика, което накара прогресивните среди да обявят победа. Чрнокожа Елена от Троя и транс гръцки войник в края на краищата не потопиха филма. Репрезентацията спечели или поне се отърва по технически причини. Обсесиите на традиционалистката десница относно „точността“, „историята“ и „уок идеологията“ могат да бъдат отхвърлени как зли, дребнави и ирелевантни.

Голяма част от десницата е бясна по абсолютно същата причина. Осъдили „Одисеята“ още преди да са я гледали, анти-уок борците не могат да ѝ простят, че е великолепна. Така че оплакванията продължават. Нолан е предал Омир, настояват те. Диалогът бил твърде модерен. Одисей бил твърде травматизиран. Филмът в края на краищата бил тайно прогресивен и така нататък, и така нататък.

Преди излизането на филма и двете страни предполагаха — и все още спорят яростно — че политиката зад избора на актьори е това, което определя качеството на филма. Не е така. Художественият избор на Нолан го прави.

Какво тогава всъщност е постигнал Нолан с „Одисеята“? Въпреки огромните си успехи, предишните филми на Нолан бяха сравнително нишови. Те бяха сложни пъзели за мъже, които се опитват да открият кои са — гениални, но също така показни и момчешки. Те са скъпи механизми, създадени за тийнейджъри, които обичат да изследват заплетени сюжетни механики.

С „Опенхаймер“ (2023 г.) Нолан откри тема, достатъчно голяма, за да побере неговите мании. Напокъсаната хронология, нестабилните гледни точки и сюжетната машинария вече не бяха просто хитруване — те принадлежноха изцяло на историята. Нолан бе съзрял за своя тематичен материал.

С „Одисеята“ той се завръща към историята, която разказва отново и отново — за мъжа, който се бори да открие кой е — но с искрена подплатеност вместо с повърхностна показност.

По този начин Нолан е открил това, което го интригува. Одисей е първообразът на Нолановия герой. Той пътува под чужди имена и през конкуриращи се истории; той оцелява, превръщайки се в различни хора, докато остава воден от нуждата да се върне към мъжа, който е бил някога. Неговото пътуване към дома е и пътуване обратно към самия себе си.

С това като своя тема, Нолан е избрал актьорския състав по начина, по който Холивуд винаги е правил — тоест, за да покаже на аудиторията кои са героите и какво означават те с незабавна яснота, с цел историята да се придвижи възможно най-бързо. Изцяло в съответствие с изпитаните холивудски конвенции, Нолан просто е търсил актьори за съответния тип. Нито личните биографии на актьорите, нито тяхното място в демографското преброяване имат значение. Тези неща не се отпечатват на лентата. Единственото, което има значение, е как изглеждат актьорите, как се възприемат на екран и как това помага за разказването на историята.
Защо за ролята на Одисей е избран Мат Деймън? Защото той прекара цялата си кариера в роли на мъже, които не знаят кои са — от Уил Хънтинг в „Добрият Уил Хънтинг“, през Том Рипли в „Талантливият мистър Рипли“, до ролята, която го дефинира: Джейсън Борн, мъжът, който дори не може да спомни собственото си минало. Одисей е естествено продължение на този тип герои — с двусмислен произход, но умен, съобразителен, компрометиран от морална гледна точка и отчаян да стигне у дома, за да разбере кой е. Определящият тип за Мат Деймън. Публиката знае това.

Изборът на Лупита Нионго за ролята на Елена от Троя предизвика безкрайни оплаквания относно историческата автентичност (както и открит расизъм). Но ако гледате филма внимателно, става ясно, че изборът нито е бил „расово сляп“, нито е била излишна „уок“ провокация. Нейната видима разлика спрямо останалите членове на актьорския състав е драматично полезна и придвижва историята. Елена е кралица, но с нея се третира и като със собственост: притежавана, отвлечена, върната и превърната в повод за катастрофална война. Нейната красота и осанка придават на Елена огромен статус. Нейната видима изолация сред гръцките крале и войници прави нейното пленничество и статуса ѝ на предмет веднага ясни и дълбоко дискомфортни.

Изборът на Нионго показва това за секунди, без думи. Помага и фактът, че тя е поставена срещу Джон Бърнтал в ролята на нейния съпруг и завоевател Менелай. Бърнтал е големият побойник на Холивуд. На екран той стои като главорез, като боксьор — корав, груб боец. Двамата актьори заедно създават мигновено разпознаваема връзка. Тя е величествена, контролирана и уловена в капан. Той е физическото притежание в човешка форма. Филмът няма нужда да обяснява техния брак — изборът на актьорите разказва историята.

Много осмиваният избор на Елиът Пейдж работи според същия железен закон за това как актьорите се разчитат от публиката. Пейдж не играе известния воин Ахил, както твърдяха месеци наред онлайн възмущенията, а Синон — гръцки войник, увлечен в страшната измама на Одисей. Но ролята има смисъл само ако признаем неудобната реалност на този кастинг.

Пейдж е известен като транс мъж, бившата Елън. Неизбежно е зрителите да видят и регистрират жена, опитваща се да заеме мъжка военна роля. Нолан със сигурност разбира това. Дребната, уязвима фигура на Пейдж изглежда изключително нелепо сред коравите воини. Синон е някой, който никога не е трябвало да бъде изпращан на война. Затова изборът на Пейдж не е провал на кастинга — той показва какво може да постигне добрият кастинг. Културните борци се оплакват, че Пейдж е неправдоподобен воин, но точно това е било намерението на Нолан.

Имаше и оплаквания относно демографията на екипажа на Одисей. Тези мъже, казват ни, не изглеждали достатъчно гръцки. Но задачата на Нолан не е да представи най-доброто предположение за древната демография. Тя е да обясни на публиката кои са тези мъже един за друг и за Одисей. Той трябва да ни накара да разпознаем екипаж от мъже, които са се борили, пътували, яли и страдали заедно с години. Техният съвременен изказ, непринуден антагонизъм и комбинацията от познати лица ги карат да изглеждат като група приятели, които може да познавате от кварталната кръчма. „Анахроничният“ диалог служи на същата цел. Нолан няма интерес към тромавите конвенции на историческите драми на BBC, в които всеки звучи така, сякаш е учил класически науки в Оксфорд. Героите на Нолан говорят просто, защото той иска да премахне всякаква отчуждаваща дистанция между техния свят и нашия.

Нищо от това не прави „Одисеята“ малка или прекалено съвременна. Тя е епична. Заснета изцяло с IMAX камери, тя поставя малките човешки тела в пейзажи и морета, равнодушни към тяхното оцеляване. Неговият разтърсващ звук, огромни близки планове и напокъсана хронология не просто описват дезориентацията на Одисей. Те ни карат и ние да я изпитаме.

На фона на колосалното постижение на Нолан, спорът за това дали актьорският състав е достатъчно традиционен или прогресивен изглежда болезнено дребнав. Но все пак е важно да се разбере защо възникват тези спорове и защо са толкова ожесточени. Съществува политически контекст, който ги прави логични и неизбежни.
Няма съмнение, че холивудските институции са завзети от мандати за разнообразие, стандарти за приобщаване и вярата, че репрезентацията е измеримо морално добро. В този контекст артистичните решения са изместени от политически такива. В резултат на това никой вече не може да вярва, че необичайните артистични избори се правят добросъвестно.

Ето защо е също толкова важно и необходимо да се изтъкне простият факт, че разнообразните актьорски състави не произвеждат задължително лошо изкуство. Политическите предписания го правят. Квотата и артистичното решение могат да произведат един и същ списък с актьори, но само завършеният филм разкрива разликата между живото изкуство и мъртвата пропаганда.

Актьорският състав на Нолан е разнообразен, но не е „уок“. Той не е използвал актьорите като символи или прослава на одобрени идентичности, нито в опит да подкопае западната цивилизация, както някои все още изглежда си въобразяват. Избрал е лица, тела, гласове и персони заради значенията, които те създават на екран. Той знае, че публиката има очи, спомени и културни асоциации, и че може да разчита на тях, за да изгради своята история.

В по-широк план, Нолан нито е илюстрирал Омир по начина, по който традиционалистите изискват, нито е „поправил“ Омир, за да отговори на прогресивните стандарти. Той го е интерпретирал. Искането за „истинския Омир“ е филистерство, дегизирано като благоговение — то не иска артист, а илюстратор. Прогресивното искане не е по-добро. То иска миналото да бъде пренареждано, докато заприлича на одобрена версия на настоящето.

Кристофър Нолан отказва и двете. Той подчинява Омир на собственото си въображение, мании и кинематографичен език. Това не е „Одисеята“ на културната война. Това безспорно е „Одисеята“ на Нолан и точно затова тя успява.

Автор: Марен Том

Марен Том е съводещ на подкаста Performance Anxiety.

Източник: "Spiked"