КЛАСИКА
"Хотелът на секретните сърца" е текст на Мартин Карбовски, част от книгата му "Черните пътища на Европа".
Хотелът на секретните сърца

Мартин Карбовски | 04/08/2020

Подкрепи свободното слово

Подкрепете независимата журналистика. Свободата има нужда от съмишленици.

Тръгваме си от пикника на най-щастливите български емигранти. Тръгваме и се загубваме веднага. Повечето от това пътуване беше губене и намиране на пътища. Загубихме се по едни естакади на излизане от Лисабон - хем искахме да останем до океана, хем да ориентираме посоката си отново към Испания. Започва затварянето на кръга в нашия проект. От Виена през Швейцария и Франция минахме през Испания и Португалия. На връщане пак трябваше да минем през южните райони на Испания и Франция, но и през Италия и сръбските републики.

Усещаме, че проектът се превръща малко от едно намере­ние в съвсем друго нещо. Вече не търсим черни пътища. Обаче маршрутите на нашите емигранти са точно това, за което сме тръгнали. Невидимите трасета на българското племе, което по- лузаконно, нечовешки, полууспешно и себепогубващо се опитва да живее на ръба на модерния свят. Черните пътища на Евро­па са българите и техните траектории. Нашите хора и чуждите траектории.

Объркахме се нощно време в средата на Португалия - няма кой да питаш, а и да питаш, португалският ми се състои от няколко имена на мореплаватели. След четиричасово лутане по някакви селски светофари и качване и слизане от магистралата за Бенфика накрая попаднахме на най-интересния хотел, кой­то може да си представите, Споменах, че ние, като пътуващи журналисти, някой път спим в дворци, а някой път спим под мостовете - особено в България, където няма хотели в северозападната и югоизточната част на републиката. Но в Португалия в едно селце, наречено Ойа, направо попаднахме на нашия лю­бим хотел. Хотелът на секретните сърца. Завинаги ще си оста­на негов фен.

Хотелът в Ойа, беше за влюбени двойки - далеч от чужди очи. Нещо повече - там не срещаш дори персонала на хотела - така е направена организацията, че нито колата ти, нито очите ти могат да бъдат зърнати от недоброжелателни клюкарски ези­ци. Това си беше чист хотел на разврата, където по случайност можеш да се натъкнеш на сестра си, която пък да изневерява с някой от вторите ви братовчеди. Но именно затова беше така ор­ганизиран хотелът - за да не се вижда нищо от никого какво става и кога става. Страхотна работа. Ключът ти се дава на входа като при влизане на кино - на една будка една ръка ти подава един ключ. Влизаш и паркираш колата си, нещо като апартамент на два етажа с гараж. Храна ти се носи на шубер в стената. Оставят храната, почукват и се оттеглят тихичко. Плащането става през една малка вратичка. Кръгло легло. Огледала навсякъде. По те­левизията не дават новини, но има три безплатни порно канала плюс още доста платени. На порното обръщам доста сериозно внимание, защото една жена се наеба с един пич, а той й плати, като й сложи парите в путката. Порното със сюжет винаги ме е възхищавало. Когато красивата порно актриса се прибра вкъщи и преброи навитите на цилиндър пари, тя видя, че не й стигат тия кинти, и се наеба с още един друг мъж - пак за пари. Според мен, макар че бях изпуснал началото на филма, тя се опитваше да събере някакъв откуп - примерно за мъжа си, когото много обичаше. Ха-ха. Колко хубав филм! Ето в такъв хотел спахме. Бяхме единствените, които си наеха различни стаи.

Португалия е страна напълно съизмерима с България. Пло­щта й е 10 474 квадратни километра (срещу 111 хиляди кв. км за нашата страна), а населението й е десет милиона и половина. Как е станало така, че преди години папата е делял света на две части - първата за Испания, втората за Португалия? Интересна работа. Никога състоянието на нещата не е зависело от размера на държавата или броя население. Всичко е до лидерите и до селяните. Трябват читави лидери и разбрани селяни.

Европа е спретната къщурка. Португалия е нейната врата от ковано желязо. Тя е красива и чиста. Прилича на една мечтана България. Горещо е като у нас, има море, много повече от нас, хората са лениви като у нас, но по нищо друго не си прилича­ме. Португалия е мечта. България е проблем. Португалците са горди. Ние сме смачкани.

Пътувайки из Португалия, ни се появи един синдром - синдромът на безалкохолната напитка. Има Фанта Тайланд. Има Фанта Бразилия. Има Фанта Португалия. Никога няма да има Фанта България. За да има фанта на името на една страна, тя трябва да е весела, щастлива и чиста. Ние сме смотаняците на планетата - непознатите сенки на голямото планетарно търже­ство. И не се променяме.

Защо няма ИКЕА в България, питах преди време един бизнесмен, занимаващ се с вътрешен дизайн. Той ми отговори, че няма ИКЕА в България, защото българите са глупави. Направих му забележка, че това не е учтиво. Бизнесменът каза, че именно това е учтивият отговор на този въпрос. Имало и по-неучтив. Българите не били практични. Те обичали да купуват скъпото и некачественото. Затова няма ИКЕА в България. Няма и да има.

По CNN дават Untold stories - репортаж за сираците в Бъл­гария и Румъния. Тече трейлър на Larry King. В него се казва: “He know!” Какво знае Лари Кинг, той не излиза от вкъщи.

Вечеряхме с много морска храна. Морската храна ме пра­ви тъжен. Пиенето в Португалия е твърде леко за нас. Срещу ресторанта блести огромна реклама на “Банка на Светия дух“. Тия хора наистина са арогантни в прогреса си. Покрай нас в полунощ непрекъснато тече автомобилен поток. Откъде вземат толкова много желязо за толкова много автомобили - не разби­рам. Светът е непонятен. Според мен е правен в някой цех на Балканите от доста пиян занаятчия. Получило се с нещо почти съвършено, красиво и недовършено. И както винаги става - занаятчията е нещастен, беден и непризнат, докато творението му живее живота си. С лек алкохол и много морска храна.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 



 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 


 

 



Други статии от този автор



Коментари