Разговори с румънци

Мислехме да избегнем разговорите с румънци - нещо като излишен разговор с роднини, с които сме на едно дередже. Но не се получи така. В Тимишоара пристигнахме късно, но наме­рихме един сносен бар, където се сприятелихме с един рижав млад румънец, който, разбира се, се казваше Йожен, но нещо с него не се разбрахме за великия му съименник Йонеско, както и не научихме на румънски как е “Носорог" (“Носорог" е пиеса на Йонеско, а Йожен не знаеше нищо и за “Плешивата певица”, аз му обяснявам на английски, че имат такава румънска пиеса, наречена “Рино", обаче май не бях точен).

Всъщност казахме му направо, че толкова се радваме да гледаме румънски пиеси у нас, а той да е толкова задръстен, но той ни отвърна, че за­вършва международни отношения и не знае много за театъра. Освен това май беше чист унгарец, но ние не смеехме да го питаме директно - за да не предизвикаме румънски етнически вълнения. Важното беше, че Йожен говореше добре английски и ни пита как е в България, ние му викаме - окей, що питаш. Оказа се, че Йожен прави дипломна работа на нещо като тема - съпротивителни движения срещу комунизма и социализма и аз веднага му казах, че няма какво да напише за България, защото единствено Българите не са се съпротивлявали на комунистическите режими. Йоженко пи една водка в повече и ми обясни неговата стройна теория за антикомунистическите протести в Източния блок - нещо, което винаги съм искал да си изясня и аз - особено докато водката е все още на балкански цени - към едно евро и половина.

Съвсем сериозно стана дума за това, че протестите срещу комунистическите режими в Източния блок имат своя ритмика и посока - те се движат от юг на север и са на всеки 12 години - нещо, което и аз се опитах да напиша преди време и не знаех, че става за дипломна работа. Дълго уточнявахме с Йоженко кой пръв е въстанал десет години след падането на фашизма - разбира се, това бяха унгарците през 1956 година. Но той знаеше повече подробности (най-вече за

ГДР и основаването й), после как са протекли събитията и защо не са успели тези почти нежни революции. После пихме и бира заради Пражката пролет през 1968-а и не се уточнихме в коя точно корабостроителница през 1980 изниква електротехника Валенса и как е финансирана „Солидарношч” в Полша. У нас трудно можеш да проведеш точно такъв разговор, също така трудно е да го проведеш из цяла Европа. Но аз бях щастлив от раздумката, докато политологът Йоженко не се напи и търсеше от мене съпротивително движение в България. Аз му казах, че е имало такова, но е било съставено само от турски терористи, които са взривили един влак, но днес това у нас е извън ко­ректното политическо говорене. Оу йе, каза Йожен и не попита повече за тия работи, само спомена, че унгарците по тия места искали автономия и вече почти я били получили. Неговата те­ория обаче имаше едно доста куцо място и това беше самата Румъния - защото през 1990-а антикомунистическите револю­ции престават да спазват онзи дванадесетгодишен такт и се­верната си посока и след Полша процесът рязко завива на юг и отива на Балканите, Букурещ - Румъния прави кървав преход към капитализъм, като убива водача си Чаушеску като куче за­едно с жена му Елена. Казвам на Йожен - не беше нужно да го убивате, можехте да го изучавате дълго и да го хербаризирате, много е първосигнално да го разстреляте заедно с жена му. Йоженко обаче се гордееше с кървавия си румънски преход и ми каза нещо много важно - според него и дипломната му работа всеки един комунистически режим е бил като бременна жена бременен с една малка революция. Всички тези режими са родили своите промени, докато в България, твърдеше Йожен, промяната била осиновена. Едно е да родиш промяната, друго е да я вземеш отнякъде и да я отгледаш. Безспорно, разбира се, казах аз на умния тимишоарец и ми стана тъжно. А иди му кажи нещо. Поръчах последни питиета, а румънският студент ме пита дали не ме е обидил нещо. Едва ли, казвам му аз - прос­то за пореден път разбирам, че мирният преход е кофти работа, винаги има уловка, така си и мислех.

На сутринта малко мрачен хванах пътя към Сегед - наис­тина черен социалистически път, задръстен от огромни ками­они, пълни с турски стоки за ненаситната купувачка Европа. На социализма това му беше лошото - този строй си мислеше, че като направиш един път с ширина два автомобила и средна скорост 40 км/ч, това ще е вечно и достатъчно за историята. А историята трябва да се ъпгрейдва като магистрала - всеки ден ремонт и разширение.

{BANNER_ID-4}

{BANNER_ID-3}