Скандал с обвинения за плагиатство между Соня Момчилова и Захари Карабашлиев

Истинска опашка пораства на съпругата на кандидат за президент и семейството се вижда в чудо как да скрие неудобния факт. Още повече, че условието за кандидатурата на мъжа е опашката да бъде премахната. Тази история, предадена съвсем сбито, е в основата на романа "Опашката" от Захари Карабашлиев, но нейната автентичност предизвика огромен културен скандал във фейсбук.

Десетки постове "за" и "против" Карабашлиев се появиха за часове и продължават да нарастват, след като Соня Момчилова - журналист, пиар и бивш председател на Съвета за електронни медии, обвини писателя в плагиатство. Той, от своя страна, обясни, че обмисля да потърси правата си в съда и че образът на човек с пораснала опашка съществува от векове в литературата, киното и световната култура. 

Направи го в предълга, но доста конкретна публикация, след като обясни, че е "заливан с кафява помия от много страни. Виждам как глутници тролове действат организирано".

Всъщност Момчилова написа за плагиатството под коментар на статия, появила се онлайн, в която Захари Карабашлиев е обинен, че като главен редактор на издателство "Сиела" сам печата книгите си. "Как един главен редактор се самоиздава, определя сам рекламните си бюджети и прибира пари от държавни и чужди фондове?", пише в статията, в която се припомня, че през 2017 г. Карабашлиев е бил в инициативния комитет за учредяване на партията "Да, България". Затова има и конфликт на интереси, заключава авторът.

От своя страна, Соня Момчилова коментира във фейсбук: "Пропуснали са момента с бруталното плагиатство на "Опашката". Този го тестваха и за високи политически позиции, но и така не му е зле. Така и не доживя голямо международно признание, сигурно заради очевадната некадърност и преиграната политкоректност. И този раздава морални оценки и присъди за талант и творческо можене. Мафия! Бездарието е фашизъм, нали така беше?".

Скандалът започва да се разраства, след като в коментарите се включва Веселина Седларска, редактор на "Опашката". Тя обяснява, че роман със заглавието "Опашката" ("Очередь" на руски") е написан от Владимир Сорокин и издаден през 1983 г., но разказва "за километрична опашка пред съветски магазин, където хората чакат, но не знаят какво се продава". Т.е. тематиката е съвсем различна.

"Ако бях на мястото на Захари Карабашлиев, щях да те осъдя, че го наричаш плагиат... Бих защитила всеки автор от такава нагла лъжа, защото такива неща ме отвращават", пише Веселина Седларска.

Оказва се обаче, че Соня Момчилова визирала "руски филм с фабула, тревожно напомняща тази на Карабашлиев. "Зоология" се казва".

След размяната на мнения и реплики и десетките коментари от знайни и незнайни потребители на фейсбук Захари Карабашлиев написа в своя профил:

"В публикацията по мой адрес се споменават думите „фашизъм" и „бездарие". Те идват от човек, когото не познавам, но за когото прочетох в мрежата, че е „журналистка, писателка, пиар експерт" и доскоро — председател на СЕМ. Видях също, че е авторка на хитовете на Слави Трифонов „Ръгай чушки в боба" и „Ще ти скъсам г@@@". Толкова.

Но все пак реших, че на клеветата не бива да се оставя последната дума. Затова — направо: „Опашката" е роман, който не е повлиян от руски филм, който не съм гледал."

Ето поста му, в който той разказва какво е научил за образа на опашката в световната култура и защо тя няма нищо общо с опашката на неговата героиня:

"Потърсих в Google и научих следното: „Зоология" е филм от 2016 г.  Главната героиня е самотна служителка в зоологическа градина, която живее с майка си. Постепенно й пораства опашка и тя се влюбва в лекар. Филмът проследява нейното телесно преобразяване, отчуждението й, срама, желанието и реакцията на околните. Това е.

За онези от вас, които все пак не допускат, че мотивът „жена с опашка" е измислен от руски режисьор през 2016-а, ще продължа. Навярно всеки, който някога е ходил на кино, е гледал филми, в които има герои с всякакви опашки. Такива има в заснетата версия на мюзикъла Cats („Котките", 1998), в Monkeybone (2001), в Avatar (2009), както и в норвежкия филм Thale (2012). Друг пример е Wonder Woman от 1984 и 2020, където има също опашка. Има и много анимационни филми и всякакви фантастични превъплъщения, но на тях няма да се спирам. Имаме също Ян Бибиян и дяволчето Фют на Елин Пелин.

Въпреки всички тези филми и истории, появили се преди 2016 г., на никого нормален не би му дошло наум да твърди, че руският филм е „плагиатствал" от тях. Това, че в даден филм някой има рога, криле, хриле или опашка, не го прави уникален.

Тук е мястото да кажа, че образът на човек с животински белези, включително опашка, е митологичен образ от предбиблейски времена. Всеки, който притежава някаква елементарна култура, може да го потърси и да го открие в различни части на света — от Древен Египет и Средиземноморието чак до Китай.

Ще се спра на особено любопитните за нашия случай скандинавски легенди. В норвежките предания има горско същество, наречено „хулдра". Шведите имат „скогсра". Това са жени-тролове с кравешки, конски или лисичи опашки, които крият под полите си. И ето тук е най-забавното: докато скандинавските тролове криели опашките си под полите, съвременните фейсбук тролове дори не се опитват да скрият своето невежество, злоба или завист — те ги развяват, гордеят се с тях и се чувстват значими в собствените си очи.

Може би раздухването на клеветата за опашката има нещо общо с това, че книгата ми съвсем скоро ще излезе като аудиокнига в Storytel? Или с това, че винаги публично изразявам какво мисля за властта — за която и да е власт? По стар комунистически обичай всеки, който навири глава, трябва да бъде окепазен. По всякакъв начин. А дали пък не е заради наближаващите президентски избори? Ето тук идва сюжетът на романа ми „Опашката". За какво се разказва в него?

Действието се развива в близкото бъдеще — сред разпадащи се институции, протести, извънредно положение и зараждащ се авторитарен режим в България. Главният герой е Павел Панев — драматург в Народния театър. Една нощ годеницата му Невена — експерт по човешки права — се връща от командировка в Страсбург. И има опашка. Истинска опашка. Тя не я възприема като болест или аномалия. Павел обаче е смутен и объркан: това не е нормално. Въпреки това я обича.

Но един ден Павел неочаквано получава предложение да участва в предстоящите президентски избори. Вербува го стар апаратчик. Шансовете на Павел са огромни: зад него ще застанат сериозни хора и организации и той ще бъде финансово обезпечен. Колкото повече се приближава до властта, толкова повече опашката на жената, която обича, се превръща за него от интимна загадка в политически проблем. Старите му вербовчици и съветници поставят условие: годеницата му трябва да скрие опашката, да я отреже или да изчезне от публичния му живот. Иначе няма да го кандидатират за президент. Павел избира властта и своята амбиция пред любовта и... повече няма да издавам.

Към края на историята Павел разбира, че не той ще управлява Системата, а Системата ще управлява него. „Опашката" е разказана през неговия поглед и проследява нравствената му метаморфоза. Това е история за онова, което един мъж е способен да причини на жената, която обича, ако нейната различност застраши политическата му кариера. В „Опашката" най-важната мутация не е опашката на Невена. Най-важната мутация е вирусът на властта в душата на Павел.

И накрая: сюжетът, персонажите, конфликтът, политическият свят, развитието и финалът нямат нищо общо с който и да е руски, американски или друг филм за жена, която работи в зоопарк.

В заключение: преди романа „Опашката" написах пиеса със същото заглавие. Започнах я на 5 май 2014 г. и я завърших през 2016 г. Романа написах 2021. Разполагам с датирани варианти и метаданни на текста. Романът е развитие на собствената ми пиеса и няма НИЩО ОБЩО с руски филм, който не съм гледал. Режисьор на сценичната версия беше Явор Гърдев, а в главната роля — Владимир Карамазов.

Любопитна подробност: след представянето на пиесата разбрах, че сред зрителите е бил президентът Румен Радев. По неясни за мен причини след това блестящо представление пиесата НИКОГА повече не беше играна в Народния театър.

Та така. Обмислям дали да потърся правата си по съдебен път. Отделих два часа днес и вместо да работя върху нова пиеса или роман, написах тези редове. Ние твърде често робуваме на българската поговорка, че по-умният винаги отстъпвал. Мисля, че тази поговорка е докарала повече беди, отколкото можем да си представим.

Мълчанието не е опция. Освен всичко друго, всеки човек е длъжен да опази и името си."

Източник: “24 часа”