Скулпорът Красимир-Ломски: Събарянето на Паметника на съветската армия е грешка, която ще бъде осъзната след време

Красимир Кръстев-Ломски е един от най-успешните съвременни български скулптори. Той е завършил Националната художествена академия, след което започва да трупа практически опит в ателието на Георги Чапкънов-Чапа. Работи в областта на малката пластика с усет, насочен към ювелирния детайл, а творбите му са своеобразен прочит на традициите на старите майстори-реалисти. Негово дело са и редица проекти с обществен принос в България. Автор е на единствения в света паметник на рок легендата Рони Джеймс Дио, на паметника на Георги Минчев, на барелефите на светеца Иван Рилски, на цар Иван Асен и на Димитър Маринов, на бюст-паметника на д-р Стефан Черкезов и други. Негови произведения са собственост на колекционери в България и в цял свят.

*** 
Красимир, директно към темата с Паметника на Съветската армия - oтрязаха с флекс най-високата фигура от него. Как скулпторът във Вас възприема този факт? Самият Вие като скулптор, може ли да се опитате да ни обясните какво влага творецът, когато създава един паметник? 

В света на изкуството скулптурата е едно от най-трудоемките неща. Знам колко години „блъскане“ са нужни, за да достигнеш едно добро ниво на владеене на материята, да не говорим, че не всички успяват. На второ място, изключително рядко се случва на един скулптор да има шанса да му възложат подобна мащабна композиция. Напоследък в България не може дори да стане дума за създаване на произведение с подобни параметри. От този факт произтича моята болка относно съдбата на паметника – професионализмът е това, което ме води в тази ми оценка, а не политическите пристрастия. Събарянето на паметника на Съветската армия е грешка, която ще бъде осъзната по-късно.

Ценен паметник ли е ПСА? Какво бихте казали за него като професионалист? 

Като се абстрахираме от политическия контекст, този паметник е изключителен не само по мащабите си, но и защото представлява величествена симбиоза между скулптури, архитекти и графици, които са от най-значимите български творци за XX век - скулпторите Иван Фунев, проф. Любомир Далчев, Мара Георгиева, Васка Емануилова, Васил Зидаров и Петър Дойчинов и големият ни график Борис Ангелушев. Този факт обаче някак си обидно и неграмотно е неглижиран до тогава степен, че в обществото се насажда едно убеждение, че той е едно от най-позорните неща, които трябват да бъдат премахнати.

Какво казвате на всички привърженици на премахването на паметника, наричан „МОЧА“ или паметник на държавата – Окупаторка?

Политическата тема е спекулативна и аз всячески я избягвам. Без съмнение обаче, тя е също решаващата карта в този казус. Част от дедите на враговете на този паметник са тези, които са го построили по едни или други причини. Голяма част от тях са се възползвали от предишния режим, подмазвайки се на силните на деня. В този контекст, аз виждам психологически проблем на комплексирания човек – бих искал да им кажа само едно - унищожаването на паметника няма да доведе до по-добро. Винаги съм смятал, че уроците на историята и най-вече горчивите от тях трябва да се помнят. Свързването на този паметник с режима на Путин е най-първосигналното нещо и лайсната, по която играят за съжаление и българските политици. Обидно е, че официални представители на властта не се държат като държавници с далновидност и култура. Тяхното държание в този случай определям като поведение на ниво футболни запалянковци.

Приемате ли аргументите на желаещите да махнат паметника?
Желаещите да премахнат паметника все пак представляват само една част от българското общество. Демократичният принцип изисква да чуем и гласа на „инакомислещите“.

Каква е Вашата позиция като цяло за разрушаването на паметници?
В Средновековието фанатични християнски духовници са изгaрqли и унищожавали немалко произведения на литературата и живописта, защото не са съвпадали с моралните им концепции. Преди години имаше кадри, в които бойци от Ислямска държава рушаха демонстративно статуи от асиро-вавилонското изкуство. Станахме свидетели и на серия от поругаване на паметници на исторически личности в САЩ. Мнението ми за всички, които искат да рушат паметници на културата и историята, е едно и също.

В скандала с махането на паметника областната управителка Вяра Тодева излезе с обяснение, че има експерт, който твърди, че паметникът е опасен, имал пукнатини и затова трябва да бъде свален и реставриран. Какво мислите за тази оценка на вашия колега – скулптора Марин Марков?
Познавам лично Марин Марков и за мен той е изключителен професионалист. В неговата леярна работят специалисти на световно ниво, които извършиха реставрацията на паметника на Цар Освободител. Само че от „махаме“ паметника до „ще реставрираме“ паметника има огромна разлика и тук намеренията са в полза на първото.

Какво мислите за начина, по който се случва това „демонтиране“ – внезапно, без обяснения, с чисто нов претекст, че паметникът е опасен?
Ако сме обективни, би трябвало да направим обследване на всички паметници от тази епоха. Вероятно тогава много от тях биха се оказали опасни, но това не се прави и ето защо аз виждам тенденциозност. Прави се всичко възможно този паметник да бъде демонизиран.

И възможно ли е един паметник да се обезсмисли с времето? Ето, като в случая... променя се политическата конюнктура и това променя отношението към паметника?
Естествено, че може - ще дам един пример за паметник, чието махане одобрявам. Това е паметникът на Ленин, на чието място сега се издига статуята на София, създадена от Георги Чапкънов. Паметникът на ПСА обаче не може да се сравнява с него, защото има съвсем друго послание. Монументалната му значимост е еталон за произведение от епохата, в която е създаден, а художествено-архитектурните му достойнства са безспорни.

Казусът с ПСА се ползва като политически инструмент за саморазправа. Нагнетява се обществено напрежение. Според Вас какво е правилното решение?
Бих казал, че казусът се използва най-вече за извличане на политически дивиденти. Много често тези актове са използвани умело от политиците като отдушник за „изпускане на напрежението“, породени от социалното недоволство.

Как се отнасят в други западни държави към своите паметници? Дори и към тези, които са символ на лошо минало и неприятни исторически събития?
Цивилизованите държави помнят своята история, дори и в най-мрачните и позорни аспекти.

Как приемате твърдението на местната власт, че впоследствие паметникът щял да бъде сложен в Музея на социалистическото изкуство? Компромисно решение ли е това?
Съветвам всеки, който иска да разбере истината, да посети този музей. Площта на двора е в пъти по-малка от площта на паметника. Интересно ми е как точно паметникът на Съветската армия ще бъде побран в това тясно местенце, без да бъдат унищожен архитектурно-пространствения му облик. Самият директор на музея в интервю преди дни изказа съмнения, че музеят има достатъчно място да побере паметника. Моята прогноза е, че паметникът ще бъде унищожен в контекста на замисъла, създаден на авторите му.

Какво забравихме да Ви питаме, а трябваше?
Това, което всички забравихме, е да попитаме управниците ни имат ли план как да бъде благоустроено и облагородено това знаково за София и за България пространство? Дали са потърсили вече съвет от художници, архитекти, писатели, които би трябвало да имат право на дума като част от елита на нацията? Наслушах се на всевъзможни глупости и съм изключително притеснен, че безпросветността, в която вървим повече от 20 години, създава поколения, които като цяло са консуматори и рушители. Не виждам държавна политика, която да противостои на духовния упадък.