ТРАГЕДИЯТА В ПЛОВДИВ

“ТРАГЕДИЯТА В ПЛОВДИВ 
Темата с трагедията в Пловдив, при която ученици са пребили до смърт трийсет и седем годишен мъж, смятайки го за педофил, е много болезнена. Буквално кръв капе от нея. 
Няколко пъти ту почвам да пиша, ту се спирам, колебая се как ще се възприеме написаното от мен, страхувам се, че не мога да разбера всичко докрай – такива неща ми се въртят в главата. 
Но все пак ще опитам. 
Първо ще разкажа един спомен от моето детство, по-скоро – юношество, който беше се заринал някъде в паметта ми, но сега изплува много ярко и мисля, че има връзка със случилото се в Пловдив. 
Много обичах да ходя на кино – по три-четири пъти в седмицата ходех да гледам един и същи филм и още си спомням на какво миришеше новия киносалон в новото голямо стъклено кино „Георги Димитров“ в Ловеч – миришеше на кожени седалки, на измит под на киното, на различни тънки парфюмени нишки, които жените оставяха след себе си. Миришеше и на някаква глъбина и Космос, защото по тавана на киносалона светеха червени лампички, подобни на звезди. 
Ходя аз непрекъснато на кино – кога сам, кога с приятели от махалата, и почна да ми прави впечатление поведението на иначе невзрачен мъж, някъде около четирийсетгодишен, който непрекъснато също беше в киното. Започнах да го наблюдавам и видях, че първо сяда някъде далече от другите хора, а после, като угаснат лампите в салона, лека-полека току се примъкне зад някоя жена, и тя дошла сама да гледа филма. Седне зад нея и се прилепи до косата ѝ. 
Първо се учудих, а после – като видях, че го прави непрекъснато, хем се уплаших, хем ме хвана голям яд на тоя мъж, дето се примъква така отзад до жените и им мирише косите. Нищо друго не правеше тоя човек – само седи, спотаява се в тъмното и вдишва косите на сами жени в киното. Понякога жените го усещаха, ставаха и се преместваха. 
Почна да ме хваща голям яд на тоя човек. Казах това на момчетата от махалата, дойдоха трима-четирима с мен в киното, видяха какви ги върши и решихме да го набием. 
Сега пиша, че сме решили да го набием, но изобщо не съм сигурен, че щяхме да го набием – по-скоро искахме да го овикаме, да му дадем да разбере, че сме го видели и че ни е яд на него, дето притеснява жените. Причакахме го ние веднъж при  един от изходите на киносалона – този изход, който водеше към една кебапчийница, но той взе, че излезе от другия изход – към женската баня и Осъма, и му се размина. След това и на мене, и на момчетата ни се изпари желанието да се разправяме с  него.
Опитвам се да си представя какво са изпитвали тия момчета и момичета от Пловдив. С ръка на сърцето си признавам, че макар и след трийсет години учителстване, техните поколения, особено последните, остават загадка за мен. Наблюдавал съм ги през тия години и как са пораствали, и как са се оправяли в живота, и как някои от тях са се проваляли. Следях модите на поведението им, чух и видях как се промени говорът им, как се сви и обедня. Видях как спряха да четат, как потънаха в телефоните и в компютрите и се изгубиха вътре. И видях как светът около тях ги овърза с въжетата на страха, на болестите, на вирусите, на карантините, на епидемиите, на войните. Видях как лека-полека от момчетата изчезва мъжествеността в красивия смисъл на думата и как на мястото на мъжествеността се намести жестокостта, най-вече – безразличието.
Всичко стана много близко до тях. Новото поколение може вече буквално да не помръдва и да бъде навсякъде. 
Виждал съм как безчинстват гангстери и наркопласьори включително и около училището, в което бях учител. Не им пукаше на наркопласьорите и досега много добре си спомням един кривокрак дявол – метър и шейсет джудже, което продаваше наркотици и мурафети пред училището и което беше станало кумир за момчетата. 
Виждал съм и как в бусове на охранителни фирми влизат момчета и момичета – главно момичета, и как излизат после с разширени зеници и пораздърпани дрехи. 
Доживях и смъртта на двама мои ученици. Момчето се самоуби, пишейки роман за Бразилия, а момичето умря вероятно от свръхдоза. 
Пловдивският случай е само част – тъжна и „представителна“ част на тия обърнати с краката нагоре времена, в които младежите, изгубили нормална, човешка посока, търсят реванш за неслучилите им се свръхсили, за неслучилите им се любови, за неслучилия им се смисъл в живота. 
Това – за смисъла в живота, е голям балон и голяма дъвка, но аз ще се опитам да бъда конкретен. 
Младежите в Пловдив са пребили до смърт този мъж не само защото евентуално са били обект на домашно насилие те самите – по-скоро е обратното. Сегашните младежи са като рохки яйца – с пръст не можеш да ги пипнеш, дума не можеш да им кажеш. Телевизиите и всички останали средства за информация, филми и джунджурии ги приучват и им внушават, че трябва да раздават правосъдие те, че няма нищо лично – че всичко е бизнес… Как иначе да се докажат пред момичетата, ако не пребият някого? Нали това гледат от сутрин до вечер? От сутрин до вечер се говори кой кого е пребил, унищожил и заличил от лицето на земята. 
На пръсти се броят момчетата, мои ученици, които истински са се интересували от литература и от поезия. Момче, което се интересува от литература и поезия, веднага го изкарват педераст, женчо и слабак. 
Спомням си и още нещо – когато аз бях ученик, момичетата в нашия клас до едно припадаха и умираха по най-големия разбойник в класа, защото искаха да му помогнат и да го спасят. 
В пловдивския случай обаче е премината страхотна граница. Особено съм потресен от това, че някои от младежите са заснемали побоя, довел до смъртта на мъжа. Трябва да си съвсем превъртял и наистина да си в друга виртуална и морална реалност, за да заснемеш как се пребива от бой човек. След като си го пребил, да му вземеш трийсетината евро и да си купиш дюнери. По-нататък от това няма.
Не знам точно кого да обвиня. 
Първо обвинявам себе си, че като учител не можах да направя така, че литературата да е по-интересна за учениците от дрогата. 
Обвинявам се, че не съм плакал достатъчно пред тях, докато им чета стихотворения.
Обвинявам се, че за да ми е мирна главата, съм се правел на великодушен пред техни постъпки, за които е заслужавало да им забия як шамар. 
С всичка сила и гняв обвинявам просташките, кървави от горе до долу филми, видеоигри и всякакви глупости за насилие, за смърт, за вампири и кръвопийци. 
Обвинявам неспирните и арогантни прайдове и хомодефилета, непрекъснато набиваните  в главите на учениците джендърски истории, смяна на половете, кръвосмешения и още един куп такива гадости.
С всичка сила обвинявам за случилото  се в Пловдив безсилието в семействата, липсата на контрол, на ред. 
Какво друго да очакваме от свят, управляван от луди хора, в който децата трябва да възмъжават, като убиват? 
Някак си ми се струва много измислено и несериозно да искаш да прочистиш света от педофили, като ги убиваш. Извън мярката ми за добро и лошо е това, извън представите ми. Макар че, както писах в началото, в Ловеч ние доста се бяхме наточили да се разправим със седящия зад самотни жени в киното мъж.
Много е лошо, че няма казарма за момчетата, голям грях е към тях . Много лошо е, че родителите пощуряха и се месят във всичко в училище. 
А най-лошото от всичко е, че като се клати светът, като се клатят властта и моралът, убийствата са вече нещо естествено.
Случилото се в Пловдив е жестока плесница, удар в зъбите на цялата наша уж демократична система, която заличи разликите между доброто и злото и живота и смъртта. 
Действията по пловдивския случай трябва да бъдат бързи, категорични и безкомпромисни. 
Макар че аз съм последният човек, който може да дава съвети, защото непрекъснато се колебая.
Не спирам да се колебая.
Николай Милчев
@последователи”